ОУ "Петко Рачев Славейков" гр. Варна

Категория Петко Рачев Славейков

ЕСЕН

Вятър вей, гори вълнува,
в планината тътен;
вихър по поле върлува,
въздухът подмътен.
Я какви са, виж, над мене
облаци бухлати,
а земята чуй как стене,
как гора се клати.
Веч времето хладно диша,
в къра няма песен,
дъжд плющи, есенна кища,
значи, веч е есен.

Прочети още...

МАЙКА

Мила ми е мойта майка,
макар стара била,
макар да е сиромашка,
тя ме е родила.
И да бъде ощ по-бедна,
долня – прост бял камък,
аз когато я погледна
тя е безцен камък.
И да беше тя прост възел
в дрипа еднокрайка,
тя за мен е все пак тази
сладка, мила майка.
Мила си ми, майко моя,
за теб ще милея,
ще те мисля, ще те помня,
чак доде живея.

Прочети още...

ГОЛЯМ ПЕНЧО

Пенчо е ерген,
но не е учен.
Не знай да чете,
никой го не ще
за чиновник млад.
Няма занаят,
стана той пъдар,
после говедар…
Ходи гладен, гол,
тегли като вол,
нищичко не знай,
плаче и се кай,
що така се вел,
що така не чел!

Прочети още...

ТАМБУРИНКАТА МИ

Крума исках да възпея,
Симеона и Асеня,
наште старите юнаци,
а не полкът със криваци.
Пустата ми тамбуринка –
дрънка, дрънка се любинка.

Седнах, та я попреправих,
нови телове поставих,
па я стегнах, нагласих я –
тя задрънка за Русия…

„Що за хурка и махалка,
дрънкай бар за Крали Марка!“
Викнах и я пак преправих,
вети жици не оставих,
но проклета тамбуринка,
що инат била гадинка,
подновена, нагласена,
пак захожда в друга сцена.
„Прощавайте, о юнаци,
спасопъдци със криваци,
ако мойта тамбуринка
пей Русия и любинка.“

Прочети още...

КОЙ УПРАВЛЯВА ДНЕС БЪЛГАРИЯ

Средец, 13 октомври, 1886г.

Всички се боим и страхуваме се от вънкашни опасности: русите, твърдим, постоянно търсят причини да ни окупират, искат да ни завладеят, да ни поробят. Но не ще ся, сякаш, само русите криви, а ще бъде криво най-вече нашето неразбранство, нашето твърдоглавство. Според нас обаче ние не виждаме, че опасността от русите е толкоз голяма и належаща, отколкото виждаме голяма и належаща опасността от нашите неразбории, партизански борби, вътрешни терзания и вътрешни наши управни безредици.
Ний обръщаме внимание на всеки българин и молим всекиго да повзре малко в положението на работите у нас и да каже совестно, ако ний сме в безопасност.Нравите ни са станали дотолкова разюздани, страстите ни толкоз ожесточени, властолюбието ни е дотолкоз заслепило, щото ний нищо друго не видим напреде си освен своите въртоглави амбиции и каприции. Тъй както отиваме ний, не може човек да предвиди къде отиваме, де ще му иде краят и къде ще ни заведат непомерни наши честолюбия, властолюбия и междуособия – едно само видим и вярно можем да предскажем, че добро няма да патим.
Ако русите са лоши, защото ни са освободили, защото ни са дали властта, която ний злоупотребяваме, и сме готови да жертвуваме правата й на немците, на англичани, на маджари, на щъркокракий Батенберг, който ни е само ругал и при нас беше, и от нас се махна.
Ако досега още викаме връз Цанкова и иже с ними, връз тия някога си чутовни и знаменити патриоти, безукоризнени родолюбци и бивши премиери, че защото не могат да се добият до власт, се решеват да викат велегласо Русия да дойде да им даде властта; или ако не ми я даде, а то да я отнеме барем и от противниците им, като не владеят те, да не владеят и други.
Ако сега сме се провикнали против Каравелова, когото някога сматряхме като едничкий стълб на българската държава, и го обвинявахме и че бил предател, защото не турил Батемберга в кафез и да бди над него да го не побутне някой.
А подир туй още за добиване на отнетата или избягналата из ръцете им пълна власт приставал сега да изравнева пътя на русите, на чуждите влияния, чрез които би могъл да се домогне поак до преобладание над другите си съперници, за да едноначалствува и да диктаторствува пак над България.
Ако са викнали и днез връз мене, който им съм захвърлил властта, като съдраните им чизми, ако аз съм похабен, ощурял от старост, болестен телесно и душевно, като съм мразил Батемберга, но не съм бил предател, съдействувах на завръщането му, доведох и предадох им го и с тях наедно изпратих го; но го изпратих да се не върне и защото днезс имам смелостта да се отрека от сподвижниците си, да не искам с неговото име да лъжа народа и да го експлоатирам.
Ако и аз съм отвън света, лош, то кого можем да вярваме кои са добрите? Към кого остава да се обърнем за спасение? Кому да поверим съдбините на отечеството? Кои сега остават благодетели народни, ако русите от избавители станаха завоеватели? Англичаните ли? Немците ли? Маджарите ли, които не ни са “ни в клин, ни в ръкав” и които никога не ни са били приятели и доброжелатели освен сега, когато да напакостят на Русия? Не е ли това заблуждение? Не е ли ослепление? Не е ли незнание на историята; до вчера какво са били те за нас и какво добро ни са мислили и едните, и другите? Или мислите, че сега, като сполучат днес да ни отчуждят от Русия, утре ще ни постелятдебели дюшеци и ще ни турят в горний кат да ни икрамосат? А, слепи и безумни, що не мислите какво има да ви дойде до главата, ако не е била и ако не бъде тази лошава и омразна днес Русия.
Но да оставим силите, от които всяка се грижи за своите интереси, и да се поразгледаме изпомежду си кои са людете, които се грижат и ще се грижат за нашите интереси? Цанков предател, Каравелов предател и вагабонствуващ, аз дъртляк и болен – то кои са здравите, честните о посветените на доброто на народа?
Не е ли Стамболов едничката днес сияюща звезда? Но не е ли той, Стамболов, който до завчера поддържаше Цанкова? Не до вчера ли беше с Каравелова, не до снощи ли беше с нас? И стана вечер, и стана утро и няма Стамболова ни при Цанкова, ни при Каравелова, ни при нас, които не искахме и не можехме ни най-малко да попречим на повишението му, да затъмним славата и сиянието му. Де е Стамболов? С кои е Стамболов и що иска Стамболов? Къде води той народа и къде иска да го заведе?
Той води днес народа, а кои се грижат за интересите му? Кой ще избави народа от належащата опасност? Муткуров ли, който е паднал като от бомба в този кръг и стои, та гледа като убодено юне? Радославов ли, залисаният в своя нечакан успех и който чака кой от неговите верни и приближени ще дойде да го надуе, как се управя държавата без военно положение? Начевич ли, до буйство хитрият? Стоилов ли, до глупост мъдрият? Захария ли, прехластнатият? Петков ли, неистовия? Ризов ли, който се продава по пет пъти на деня кому как завърне за едно гърне леща? Пешов ли безразсъдният? Манов ли, хлевоустият, или Вълчов на всичко зло способният, или препрославените техни дорифори, дреколоносци, сопаджии, които действително управляват България и от които кански е писнал цял народ от двете страни на Балкана.
И наистина кой управлява днез България? Как се тя управлява? В идущите си броеве ние, за да не бъдем голословни, ще се повърнем да поразгледаме от кого се тя управлява и как се управлява и да покажем де е опасността и неминуемата гибел на рода. А засега ще свършим, като кажем, че работата отива “ченгене чалар, кюрт ойнар, бен бойле уюн гьормедим”[1].

Истина, 1886г.

[1] – циганинът свири, кюрдът играе, аз такава игра не съм видял (бел. П.Р.С.)

Прочети още...

ТАТКОВИНА

Хубава си, татковино,
име сладко, земя рай,
сърце младо и невинно
за теб трепка, та играй.

Мили ми са планините
и на север, и на юг,
драги ми са равнините,
набраздени с наший плуг.

На уста ми сладка дума –
ще да бъде този кът,
дето Дунав, Вардар, Струма
и Марица си текат!

Дор на небо ясно слънце,
дор на очи свят, живот,
ще обичам аз от сърце
таз земя и тоз народ.

Прочети още...

Работниците

Чест томува, що над рало
гръб прегъва в жар и хлад,
със ръце си що подига
и извърта тежкий млат.

Който в дълбини подземни
е принуден да се вре
с тежко бреме на гърбът си
да му челяд в глад не мре.

Чест на вас, работни хора,
чест на шияви ръце,
чест на капки пот пролени
в град ли, в село л’след овце.

Но да споменем и тия,
цели нощи що не спят,
ум на работа напрягат,
глад и нужди да търпят.

Книжник бил той в мрак и плесен,
в прах отънал, тялом слаб,
тоз , що пише стих ил’ песен,
на идея волний роб.

Шут, що служи за заплата,
услужливий лицедей,
ил’ с ученост пребогата
древнекласичний лакей.

Той е също пролетарий,
гладен ходи, в дълг живей,
побелял е в денье цветни,
приживе от грижи тлей.

В гроб ще падне от усилье,
а детинский вик за хляб
на идеи му подсича
волните перья-криле.

Знам аз едного такъвзи,
в облаците с ум хвърчи,
но за хлебец, за коричка
като червей в прах пълзи.

Страда – в изба е нечиста,
от съдбата закован,
горест, нужда го притискат
и гнетят го с тежка длан.

Бледен, с хлътнали му бузи
пише, пише листове,
а в градина светли зари
озаряват цветове…

Но без укор той, без болка
уверява ни в живот,
че поезия уж има
във борбата за народ.

Ако му ръце отслабват,
крепне в него мисълта:
на народа аз послужих,
без петно ми е честта.

Най-подир и той от грижи
от напрягане без ред…
сал нарядко се стремеше
някак трескаво напред.

Нощем музите с цалувка
пили слепи му очи,
с кал животний невълнуван,
в обраците пак хвърчи.

А по този хълм цветущий
ходи скръбната жена
и на чадо си остави
име честно без петна.

Чест на вас, работни хора,
чест на шияви ръце,
чест на капки пот пролени
в град ли, в село л’ при овце.

Но и тез да н’се забравят,
що по цяла нощ не спят,
ум на работа панрягат
и укори, глад търпят.

Прочети още...

Сбогом, прощавай, невесто мила

Сбогом, прощавай, невесто мила,
отивам ази в незнаен път.
Съдбата ми се вече решила,
Мен ме осъжда пристрастен съд.

На заточенье в страни далечни,
в земя незнайна, неволен роб,
там да се скапя в окови вечни,
без да узнаеш ти моя гроб.

Няма да идваш суртина рано,
тамян да пушиш, да палиш свещ,
ни да нареждаш жално, пространно
как сме живели ний изнапреж.

От мен ти нищо недей чака,
живей, минувай веч, както знайш,
но недей тъжи, недей ти плака
и пред душмани дръж кураж.

Люби, прегръщай мъжко си чедо,
сама надежда, син пеленак,
теши се с него, горди се с него,
че той ще бъде добър юнак.

Къпи, кърми го, над люлка пей му!
„Расти, мил сине, ти порасни!“
чувство за мщенье вдъхни ти нему,
той зарад нази да отмъсти.

Прочети още...

НА ДРУЖИНАТА СИ

Хайди, дружина,
в бой за родина!
Ето байрака
вий се, нас чака.
Меч да изтръгнем,
напред да тръгнем!

В бой за народа,
в бой за свобода!
Я подай чашка,
майко юнашка!
Пийте, дружина,
и за родина
в бой да вървиме
за нейно име!

Развивай байрак
ти, наш млад войводо!
Разперяй криле,
драга нам свободо!

С пушка на рамо
да идем тамо
де бой се чува,
да враг върлува;
в огън и кърви –
там да сме първи!

Развивай байрак
ти, наш млад войводо!
Разперяй криле,
драга нам свободо!

Хайде, не стойте,
вий се не бойте!
Кръстът пред нази –
нашта надежда:
той ще ни пази
в бой от премеждье.

Развивай байрак
ти, наш млад войводо!
Разперяй криле,
драга нам свободо!

Ако би даже
да н’ оцелеем,
всеки ще каже:
„Боже, блазе им,
юнаци бяха,
на бой умряха!“

Развивай байрак
ти, наш млад войводо!
Разперяй криле,
драга нам свободо!

Щеме, не щеме,
все ще умреме;
смъртта не лъже.
Хад’ под оръжье
да умрем мъжки!

Развивай байрак
ти, наш млад войводо!
Разперяй криле,
драга нам свободо!

Най-сладка смърт е
смърт за свобода.
Тя е безсмъртье –
живот в народа!
Тя обещава
безсмъртна слава!

* Славейков публикува тази песен с дата на написване „юли 1877“.

Прочети още...