ОУ "Петко Рачев Славейков" гр. Варна

Категория Петко Рачев Славейков

НА ДРУЖИНАТА СИ

Хайди, дружина,
в бой за родина!
Ето байрака
вий се, нас чака.
Меч да изтръгнем,
напред да тръгнем!

В бой за народа,
в бой за свобода!
Я подай чашка,
майко юнашка!
Пийте, дружина,
и за родина
в бой да вървиме
за нейно име!

Развивай байрак
ти, наш млад войводо!
Разперяй криле,
драга нам свободо!

С пушка на рамо
да идем тамо
де бой се чува,
да враг върлува;
в огън и кърви –
там да сме първи!

Развивай байрак
ти, наш млад войводо!
Разперяй криле,
драга нам свободо!

Хайде, не стойте,
вий се не бойте!
Кръстът пред нази –
нашта надежда:
той ще ни пази
в бой от премеждье.

Развивай байрак
ти, наш млад войводо!
Разперяй криле,
драга нам свободо!

Ако би даже
да н’ оцелеем,
всеки ще каже:
„Боже, блазе им,
юнаци бяха,
на бой умряха!“

Развивай байрак
ти, наш млад войводо!
Разперяй криле,
драга нам свободо!

Щеме, не щеме,
все ще умреме;
смъртта не лъже.
Хад’ под оръжье
да умрем мъжки!

Развивай байрак
ти, наш млад войводо!
Разперяй криле,
драга нам свободо!

Най-сладка смърт е
смърт за свобода.
Тя е безсмъртье –
живот в народа!
Тя обещава
безсмъртна слава!

* Славейков публикува тази песен с дата на написване „юли 1877“.

Прочети още...

Вярата и надеждата на българина към Русия

Посвещава се на руския народ

Руский цар е на земята
най-велик, над всички пръв,
русците са наши братя,
наша плът и наша кръв.

Кат Русия няма втора
тъй могъща на света;
тя е нашата подпора,
тя е нашта висота!

Руска сила, руска воля,
руска кръв и руский пот
ще избавят от неволя
наший падналий народ.

Бог поддържа крепка мишца
и ръка спасителна;
той е вложил ней в десница
сабя отмъстителна.

Нам Русия е надежда,
руский цар е наший спас –
никой друг не ни поглежда,
не помисля зарад нас.

Немци, френци, англичани
наши са враждебници,
дружни с нашите тирани,
с нашите изедници.

Спекуланти са омразни –
интерес им покажи,
че да виж дела проказни
и чифутски в тях лъжи.

Род и вяра е идея
за Русия най-света;
нейний подвиг е за нея –
благородна й целта.

Със Русия днес съгласни
да застанем брат до брат
и да станем сопричастни
в този неин подвиг свят.

Долу всички спекуланти,
да сломи се техний рог;
да смирят ся интриганти,
да живее руский бог!

* Стихотворението е написано през март 1877г. , по време на обявяването на Руско-турската война.

Прочети още...

КОМУТО СЕ ПАДА

О, народ сме, мърша не! –
вика едно диване.
Диванешкий тоз род
и при скотствений живот,
и пред ясли дремлющ празни,
може лесно да го блазни,
че не е мърша, скот,
а деятелен народ,
и поети с дивен глас
са ослите на Парнас…
Да не би дал бог ни в съм
на такъвзи ум да съм!

* Това стихотворение се предшествува от бележка на поета, в която четем: „Тъй мъдрува в същий „Век“ някой си „Име-няма“, когото било срам, види се, да се каже, че „ум-няма“.

Прочети още...

НЕ СМЕ НАРОД

Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.

Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
„Аз не зная! Аз не мога!“ – общ е глас.

И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.

Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме…

Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни…

Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни…

Всякой вика „Яман ни е нам хала!“ –
а всякому мерамът е развала…

Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.

Прочети още...

НАРОДЕН

С идеали все боравих –
всичко друго смятах грях,
с тях и себе си забравих,
на света свят не видях.

Все за другите залягах,
трябва, казвах, тъй е ред,
свойте работи отлагах –
чуждите все по-напред.

Минах живот любороден,
със неволи бол и бол…
И личи, че съм народен –
гладен, жаден, бос и гол.

Прочети още...

Биография и Творчество

Петко Рачов Славейков

Петко Рачов Славейков

Биография и Творчество на Петко Рачов Славейков

Роден на 17.11.1827 г. в Търново, в дома на Рачо Казанджията – в стар занаятчийски род Петко Рачов Славейков израства в семейство с горд български дух. Бащата е слабо образован, но поддържа сина си да учи последователно в Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Петко Славейков усилено се самообразова с много четене в библиотеките на манастирите около Търново и региона.

Голяма роля за образованието му изиграва и запознаването му с „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. По-късно учи в Свищов (при Е. Васкидович), разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западноевропейската литература. Първото му литературно произведение – „Акатист на три светители“ -е запазено. През 1843 г. става учител в Търново. Но за написаното „Прославило се Търново със славни гръцки владици“ е изгонен и последователно става учител в други села и градове – Видин, Враца, Плевен, Берковица, Лясковец, Бяла, Елена и др. Преподава по взаимо-учителния метод като продължава да чете. Развива важна културно-просветна дейност и до 1847 г. събира 2263 песни, пословици и поговорки.Н. Михайловски го запознава с руските поети и писатели. От 1852 г. отпечатва първите си книги – „Смесена китка“, „Песнопойка“, „Басненик“.

Пише поемата „Бойка войвода“ (1853) под влияние на революционните събития около Кримската война (1853-1856) и много бунтовни песни. След неуспешното въстание на дядо Никола в Търново П. Р. Славейков насочва усилията си към пробуждане на националното съзнание. Като учител в Търговище издава български сатиричен вестник „Гайда“. След като работи известно време във Варна, заминава за Цариград, поканен да редактира българския превод на Библията от Българското библейско дружество наред с А. Лонг, Ел. Ригс, Хр. К. Сичан-Николов.В Цариград П. Р. Славейков издава вестник „Гайда“ (1863-1867), вестник „Македония“ (1866-1872), списание „Ружица“ (1871), сп. „Пчелица“ (1871), сп. „Читалище“ (1872-1873), „Звънчатий глумчо“ (1872), в. „Шутош“ (1873-1874), „Костурка“ (1874).

Славейков се очертава като най-известният български писател по това време в Цариград. Издава повече от 60 книги, вестници и списания (оригинални и преводни). Взема участие в черковната борба и става един от ръководителите й. По-късно бива учител в българската Екзархия.За статията „Двете касти и власти“ (в. „Македония“) е арестуван и обвинен във връзки с революционния комитет в Букурещ.

Прочети още...

ЖЕСТОКОСТТА МИ СЕ СЛОМИ

И рекъл бях: „Аз няма веч да плача
за тежките на тоз народ беди!“
Ожесточен, пощада му не рачах:
„Да тегли – думах с яд, – нал тъй мъжди.“

Народ такъв, за друго недостоен
освен за мъки, нужди и тегла,
неучен род, безсмислен раб, спящ воин,
що чака той за тези си дела?

За тоз живот, във прозебанье жалко
така мърцина влачен ден за ден –
теглото му бе изкупленье малко;
и не намери отзив то у мен…

Но, майко, чух как богу дух си дала
преследвана, и то за моя грях,
размислих как невинно си страдала
за туй, нали, че твой син ази бях?…

И поменах горката си невеста,
що прави с мойте клети две деца
без теб, без мен, неволница злочеста,
как тегли от безжалостни сърца!

И в твойта смърт, и нейното страданье
познах теглото аз, на тоз народ
развредиха се мойте вехти рани
за неговът и наш злочест живот!

Проклех и вси достойни за проклетства
и срам, и свяст притъпкали във прах,
виновници за всички тези бедства,
а заедно и себе си със тях…

И вслушах се… И близо, и далеко
все пак тоз глас: „Ах, помощ иде ли?“
Въздъхнах аз и толкоз само рекох:
„О, спи ли бог? О, бог не види ли?“

Прочети още...

И3ВОРЪТ НА БЕЛОНОГАТА

Помежду Ибинча и Харманлии на пътя има една чешма,
която ся казва „Ак балдър чешмеси“,
за нея живее в народът следующето предание:

Видиш ли долу в полето,
дет ся мержеят, чернеят
дестина дръвя върбови?
Там било село Бисерча
в стари години, отколе,
там се родила, живяла
мамина мила Гергана.

Гергана, пиле шарено,
Гергана, кротко агненце,
кат бисер между мъниста
тя била между момите;
първо и либе Никола –
вакло огиче пред стадо
помежду селски ергени!

Гергана още Никола,
двамата лика-прилика,
като два стърка аглика,
двамата млади, зелени,
един за други родени,
един у други влибени,
влибени вярно, примерно.

Либил Никола Гергана,
либил я и я задирял:
заран и вечер по извор,
по хора всяка неделя,
по тлъки всяка прилука
и по седенки всяка нощ.

Било то вече посреднощ.
Седенките ся разиждат –
праща Никола дома и
своята мила Гергана,
китка и цвете поиска.
Гергана тихо говори:
-Късно е, либе, за китка:
месечинка си залезе,
а петли не са попели –
време е сега потайно,
грозна, невярна полунощ;
звезди блещукат над нази,
веди прелитат край нази, –
змееве, змейски духове
и самодиви-нощянки,
ще видят, ще ни завидят –
китка ся дава за обич,
кога ся зора зазори;
в зори е китка кръвена,
утре ти китка готова.
Дигни се рано да станеш,
утре на нива да идеш,
на изворът мя почакай,
биволи докат напоиш,
аз с бели менци ще дойда
за прясна вода студена,
ще ти дам китка кичена
от мое чело на твое,
с тебе за мене да бъде…

Черна им честта горките,
черна веда ги подслуша,
подслуша, та им завидя,
на зло ги око мернала,
сторила да ги погуби.

Рано ранила Гергана,
станала, та се умила,
пред икони се прекръсти,
тихо се богу помоли.
Росна е китка набрала
и я на чело забола.
Дига кобилца на рамо,
та си на извор отива;
не сваря тамо Никола,
чай сваря бели чадъри.
Нощя е везир пристигнал,
с войска си тука застанал.

Гергана вода налива,
бели си крака измива.
Веэир пред чадър седеше,
гледал Гергана, чудил ся –
чудил ся хубост таквази,
де ся е зела на село.
Гледал я везир, сматрял я
и от сърце я поревнал.
Допраща слуги, вика я.

Везир и дума продума:
– Българко, млада девойко,
що ми си рано ранила
за прясна вода на извор?
– Рано съм, аго, ранила
за прясна вода студена,
по-рано да си ошетам…
Тейко ми, стара стария,
бърза на нива да идем.
– Ходиш ли, млада девойко,
ходиш ли и ти на нива.
да гориш лице снежано,
да косиш ръце нежани?
Ти не си за туй родена,
най си родена, дарена
бяла ханъма да бъдеш,
все по чардаци да ходиш…
Я хайде, бяла българко,
хайде на Стамбул да идем,
дето ще шеташ на други,
други на тебе да шетат.
– Добре съм, аго, аз тука
при старий баща и майка,
мен не тежи ми шетнята.
Откакто съм ся родила,
все тъй съм расла, порасла,
кога по нива, по лозе
на стар бащица на помощ,
кога пък в кьщи да шетам –
на мила майка отмяна.

– Ще дойдеш, бяла българко,
ще дойдеш с мене на Стамбул,
ще дойдеш, друго не бива.

– Жив да си, аго, недей мя!
Как ще оставя баща си,
майка си, как ще замина?

– Туй ли се грижиш и мълвиш?
Не щеш ли и тях да вземем,
да ги заведем с нази си?

– Мили ми, аго, ливади,
свидна ми мила градинка!

– Ливади искай от мене,
все по ливади да ходиш,
каквито искаш градини
и цветя вътре всякакви…

Жално въздъхна Гергана,
умилно дума продума:
– Няма там, аго, по вази,
няма там стени таквизи,
зиме със здравчец обрасли,
лете със сива лиляка;
няма там бяло кокиче,
ни теменужка дъхава
между къдрави шубрачки;
в поля чернока аглика
на всяко рано пладнище,
злат минзухарец в равнище,
ни ален божур в странище…
В моята мала градинка
доста е мене, що имам:
всякакви ружи шарени,
шарени, жълтоалени,
дребен босилчец черночък,
син кремък, жълта латинка,
бял кремък чисто сребърен,
бисерно, росно леденче,
крехка върбица клоната,
стволеста камха рехата,
червем седянко вечерен,
синкави рохли ранници,
карамфил зимен и летен,
ширбой ми кичест ператен
и морав стратул бархатен.
Тез живи цветя няма ги
в вашите, аго, градини!
Там всичко расте насила
и дето расте, там вене…
Хубаво всичко на село,
охолно, аго, на воля!

– Хубава, млада българко!
защо си толкоз глупава!
Склони ти само да дойдеш,
на Стамбул да те заведа:
да видиш де е хубаво,
да познаш що е охолно!
Аз ще заръчам, щом идем,
да ти изградят градини,
каквито искаш, дето щеш.
И ще направя за тебе
в градини нови сараи
със дванадесет капии,
с триста прозорци джамлии.
С миндери ще ги обградя,
с ястъци ще ги обредя,
с дюшеци ще ги постеля,
да седиш на тях, да гледаш,
додет ти видят очите…

– Стамбул е, аго, за мене
тук, дето аз съм родена,
а най-хубави сараи –
там онзи моя бащин дом.
Що ми са много капии,
когато мога от една
да ходя и да дохождам?
Що ми са триста прозорци,
когато мога всякога
от едно само прозорче
да гледам деня слънцето
и вечер ясен месечка
с милиони звезди около!
Какви по-светли сараи
от тез небесни сводове?
Какви по-добри миндери
от таз зелена морава!

– Младо, безумно момиче,
ти еще нищо не знаеш!
Мене повярвай, послушай,
да си намериш късметът:
бяла ханъма да станеш,
злато, коприна да носиш,
в светли хареми да седиш,
жълти жълтици да нижеш
размесом с дребен маргарец.

– Хубаво, аго, жив ми бил.
но аз съм проста селянка,
не ми са драги хареми,
нито свилени премени;
не искам жълти жълтици,
не искам дребен маргарец!
Стига ми това, що имам!
Таз огърлица мъниста
и този плетен косичник…
Най-подир, аго, знаеш ли?
Ако не знаеш, да знаеш:
аз съм се клела, заклела
и клетвата ми вярна е:
Първо ми либе Никола
първо венчило той ще е…
– Колко си проста, безумна!
Та що е твоят любовник
пред мене и пред властта ми?

– Пред тебе, аго, нищо е;
но за мен, знаш ли, всичко е,
воля аз него, та него…

– Волиш ти него, та него! –
отвърна везир сърдито, –
но своя воля ти нямаш,
мойта е воля над тебе;
господар аз съм над тебе –
аз ще ти бъда стопанин…

Гергана дума продума:
На живот ми си господар,
но на волята не ми си;
Без воля стопан ставаш ти
на мъртво сърце студено…

Смая се везир с Гергана;
вярност в любов й почете,
пусна момата свободна
и надари я богато,
после за помен поръча
изворът чешма да стане.

Дюлгери чешма градили,
в село се дума разчуло,
че са Гергана вградили.
Истина било, тъй стана:
залиня мома Гергана,
като лист рано ознобен,
залоша, еще закрея
кат ран босилек в засуха.
Крея Гергана на крака
нещо ми до три месеца,
легна Гергана на дрехи…
Ходи Никола, дохожда,
води и врачки, знахари,
с разни я билки цериха,
от нищо не и преиде.
Година време не сключи,
богу душица предаде…
Сето я село пожали
и всички са ся събрали,
всякой свещица запали…
Моми и венци изплели…
момци и гробник сковали…
От къщи кат я дигнали,
ред я по редом носили,
до тъмен гроб я занесли,
занесли, там оставили…

Никола, верен любовник,
рано ранява у вторник,
та си на гроба отива,
с бял тамян гробьт прекадил,
с руйно го винце попрелял
и вощеница запалил…
Върнал ся от гроб Никола,
но не се върнал дома си;
и до ден днешен няма го…
Счува ся само дълбоко
цафарата му, тъмната,
тъжно да свири и тътне,
кога се вести Гергана,
там на чешмата седнала,
на месечинка да преде.

Прочети още...

БОЙКА ВОЙВОДА

Мина ся късна вечеря,
време петляно настава;
силна му буря вееше;
буен дъжд рукна отгоре,
Бойка от къщи излиза,
буря й в нищо не бърка,
буен дъжд воля не спира…
Бойка саминка излезе,
тя ся към чучур упъти,
там над реката под брястът.
Седна саминка на камък –
на саморасъл бял камък,
седна там Бойка да чака.
Бурята тихна, утихна
и дъждът секна, престана.
Буен си порой протече;
страшно шумеше реката –
бряг ся над нея ронеше.
Бойка не гледа, не види
страшна ми върли стихии
как си бушуват, върлуват.
В мисли ся беше вглъбила:
нейните тежки въздишки
сливат се с речно шумтенье.
Вече петлите пропяха.
Полунощ стана, настана.
Бойка ся дигна, та стана,
в мрак ся наокол уникна,
уникна и ся ослуша.
Нийде ся нищо не види,
нищо отнийде не чува;
само звездите над нея
изново на свод небесен
ясно блещяха, трептяха.
Бойка ся жално нажали,
от очи сълзи пророни,
тръгна, назад ся повърна;
две стъпки Бойка пристъпи,
застана, пак ся ослуша.
Стъпки ся чуха надясно –
стъпки на Бойка познати;
знайно си лице идеше:
млад Стоян, млада войвода,
Бойкин ми драгий годеник –
годеник, верен любовник.
Срещна го Бойка посрещна
весела вече, засмяна
и му благатно подума:
– Видиш ли, драгий, чакам тя…
– Бойке ле, мило байново,
прошка, задет ся забавих.
Снощи си късно получих
писмо от нашът войвода:
скоро, по-скоро да стана,
вярна дружина да сбирам,
горе в Балкана да ида.
Прекопът гърци минали,
в наште предели навлезли,
пакости правят кървави:
де кого сварят, убиват;
градове палят и грабят,
а села пленят и харат
и вървят напред, та идат –
днеска са, утре при нази…
Мене ми писмо поръчва
през гора пътя да хвана,
горе зад гърци да ида,
заднината им да хвана.
Нямах аз време да дойда:
твърде за скоро прилетях:
„Сбогом, прощавай!“ да кажа.
Дай ръка, либе, прощавай.
Моля недей мя забравя!
Ако ся живо завърна,
скъпи користи твои са –
първий е обир за тебе.
Ако би на бой загина,
Като ти сърце прощава,
Просто да ти е от мене:
жени ся, Бойке, за други:
земи си, Бойке, кого щеш,
само да ти е по сърце
и по юнашство прилика.
Бойка Стояна изгледа,
нежно ся някак посчумри,
троснато малко продума:
– Та що би грижа таквази!
Туй ли остана да мислиш?…
Сетне ся Бойка усмихна
и с глас по-нежен подума:
– Праща ми сърце и воли
туй, що съм длъжна да сторя,
и ще го сторя, да видиш,
да видиш и да познаеш
как може Бойка без тебе!
Тръгваш ти, драгий, отиваш
на войска с вярна дружина,
тръгва и Бойка със тебе –
с тебе на войска да дойде!
Ти добре знаеш баща ми,
той е от стари бойници,
стрели у него с товари –
остри ми стрели пернати,
в чд и отрова калени;
копья у него пробойни,
сулици, саби, ножове,
с всякакво върло оръжье
цели са изби у него.
С коне са пълни обори,
с хранени коне жребяти.
Негово сърце юначно
ден и нощ тъжи и плаче,
що няма рожба момчана –
син, – на юнашство наследник,
на царска служба отмяна,
на войска да го прожоди
царю и роду да служи.
Ази сама съм, едничка,
аз за син и за дъщерка,
една у баща, у майка…
Аз сама с тебе ще дойда,
в любовта вярна на тебе
и на баща си в юнашство.
С гърди ща да тя закрилям
от остри стрели пернати,
със щит ща да тя забраням
от силни копья зàмашни…
В време безбойно на лагер:
моите коси – тебе сянка,
коленете ми – възглавье,
тънки ми пръсти – ветрило…
На моите гърди почивай,
както по жътва на нива.
– Бойке ле, вярна душице,
три години как ся любиме,
години как сме годени,
все си мя наум учила
за много неща, за всичко…
При твойта хубост и лепост
ти ся на разум отличаш;
но сега как ми приказваш,
сякаш че дете седмаче!
На войска не си ходила
и ти ся струва на тлака.
Сабята на сърп не мяза –
там иска сърце юначно;
очи там иска кървави –
кървави, непобоени;
ръце там иска корави
и силни мишци пъргави…
Страшно е войска на удар:
Трошат ся саби, ножове,
ломят ся копья, щитове,
гърди с гърди ся ударят;
падат юнаци в кръвта си,
брат тъпче брата ранена,
пред супостати излязва
на борба за смърт, за живот,
за слава и за отмъщенье…
Твоето сърце нежното,
твоите стави крехките
как могат стоя насреща?
Как могат трая, утрая
да гледат буйни войскари –
хубави, млади, зелени,
кат росно цвете през мая –
в кръвта си да ся търкалят
капнали, жълти, бледави,
каквото листье през есен?…
Сърце ся с кървье облива,
Пот ти от лице – яд капе,
чувство от милост замира…
Как мож ти, Бойке, утрая
такваз сърдечна поклата?
Я стой си, мило, на село,
майце отмяна да бъдеш
в тежки й служби домашни,
тейко подпора да бъдеш
в негова старост и вялост…
Тежък е животът войнишки!…
Войник трапеза не знае,
нито постелка, подложка…
Сухий му хлебец – вечеря,
на два дни, три дни обяда,
все пак от сухи корички.
Морава му е постелка,
бял камък – мека подложка,
горово листье – покривка,
ясното небе – приютье,
тънка му сабя – другарин,
остри стрели му – слугици…
Туй дори Стоян думаше,
Бойка ся беше вглъбила
в мисли широки, дълбоки
и черна земя гледаше.
А щом Стоян издума,
тя ся от мисли завърна
милно в очи го погледна,
та че му дума продума:
– Що са тез пречки, що казваш?
Що ли са тези плашилки?
Ти ли не знаеш, Стоене,
аз от кого сум родена?
Що сърце носи баща ми?
Що ми разказваш надълго
и мя раздумваш напразно?
Ти откак си мя залибил,
дали не си мя угадил,
че под таз лика моминска
сърце юнашко почива…
Нима не помниш, Стоене,
когат водата дохожда,
стара ти майка поднесе;
по лов ти беше далеко,
баща ти беше на Търнов,
нямаше никой при нея.
Аз сама скочих в реката,
буйни талази пресякох,
насред река я настигнах,
жива на брега я извлякох…
Или забрави, Стоене,
Теб когат тя тресеше,
Че ви ся къща запали;
Кой скочив страшни огневе,
Че на ръце тя изнесе,
Каквото агне гергевско?…
Страшно е, казваш, Стоене,
страшно е войска на удар –
страшно е само да гледаш
как ся там борят юнаци;
още по-страшно да мислиш
отдалек как ся те трепят…
Вътре в войската кога си,
сам на борбата отгоре,
мъст у гърди ся разпаля,
сърце ся в кърви запеня,
в жили ся дързост разлива,
ръце от ярост потрепват,
сами ся теглят към сабя;
очи от огън тъмнеят,
нищо пред себе не видят:
страшен противник – муха е.
Смърт ли настреща излезе,
гледаш на неябезстрашно,
сам ти връз нея политаш…
Час дошъл мъртъв да паднеш:
де ся по-лесно умира,
ако не тамо, в войската?
Кога тя болест снамери
вкъщи, на мирна постелка,
и да н’си още за мрене,
гледаш, че всички из къщи,
скръбни и жални за тебе,
ником поникли, не шават.
Ако поискаш водица,
треперят и ти подават.
Роднини, виж, ся изреждат
да идат да тя наглеждат,
гледаш ги все ся припазват,
за тебе кога приказват,
ниско тя гледат и шушнат.
Сепваш ся и ти тогази,
трепнуваш пред смърт пред време.
Имаш и време дожолно
светът по-тънко да смисляш,
да тъжиш, да го милееш.
Страшна е смъртта, Стоене,
кога я чакаш на легло:
буден я гледаш наяве
дремеш ли – нея сънуваш,
а то е сто пъти по-тежко,
по-грозно от смърт на войска.
С войската на бой кога си,
щом чуеш екне тръбата,
кипва кръвта ти, възвира,
смърт ни наум ти не иде;
мислиш ти само за мщенье…
Рана ли враг ти нанесе,
кръв ли ти виде да блюкне,
по-силна жажда за мщенье
в теб тогаз ся възражда.
Смъртна ли бъде таз рана –
ясна, засмяна душата
отведнъж тяло оставя
мъртво, но с слава покрито…
Всякога й било, ще бъде –
от живот слава по-честна.
От такваз участ блажена
що аз да бъда лишена?
Ако жена съм,не съм ли,
както мъжете родена?
Що да не мога, кат искам,
както тях и да умирам?
Само мъжът ли обича
домът си, още родът си?
Той ли само е тъй длъжен
за тях да лее кръвта си?
Богу съм длъжна кат тебе,
Роду си длъжна не сум ли?
Що да ся крия от смърт аз,
ти като на смърт отиваш;
и кат ся крия, ще л’мога
някъде да ся укрия?
На войска ако не ида,
вечно ли жива ще бъда?
Ако на село остана,
ще ли безсмъртна да стана?
Смъртни сме всинца еднакво,
мъж ли, жена ли веднъжки,
в бойно поле ил’ вкъщи,
рано ли, късно, ще мреме.
А като без смърт не може,
де ся по-сладко умира,
ако не на бой с дружина?
Смърт било страшно, ти казваш:
робство от смърт е по-страшно.
Свиден и мил е животът,
но дали няма от него
нещо по-мило, посвидно?…
Тежко е, казваш, войнишство!
Как ще е тежко за мене?
Аз не съм в Търнов родена,
ни цариградски учена.
В път мя е майка родила,
в остри пелени повила,
на студен извор къпала,
с своя си кърма доила…
Ази съм расла, порасла
по дъжд, по вятър с овцете,
по буйно слънце на нива,
често и гладна, и жадна!
На какво не съм учена?
От какво свяна да имам,
та да не дойда със тебе
на войска, дето отиваш
с тоите отбор дружина,
другар най-малък, най-верен?…
Ако ти либеш, ще знаеш
жива раздяла какво е
и не ще искаш от мене
сам да тя пусна да идеш
на войска в явни премежди…
От любов нищо по-силно,
ни от раздяла по-тежко!…
Ако съм твоя до гроба,
що и дам с тебе да н’дойда?
Ей ще да дойда със тебе;
ти дето бъдеш, и аз там…
В кървави битки при тебе
нека стрела мя умери,
нека мя копье промуши,
нека мя сабя премахне;
на твойте ръце юнашки
аз ще издъхна със радост,
пълна със сладки надежди,
че ще отмстиш за мене…
Да стоя тука на село,
тамо за тебе да мисля;
ветрец дръвя ли разклати,
птиче ли пръпне меж’ листье,
ази да трепвам, горкана!
Всякога все в страх да бъда
от жални вести печални.
Не мога, мило, за бога,
и недей иска да стане,
от войска кат ся завърнеш,
гробът ми само да найдеш…
Тук доде Бойка думаше,
ронеше сълзи два реда,
Стояну в поли падаха;
жално я Стоян гледаше…
Когато Бойка издума,
и двамата са мълчели –
що веч да думат, не знаят…

Прочети още...

Калугер ли ил’ духовник

…Калугер ли ил’ духовник,
или женен и къщовник,
ерген ли си ил’ вдовец,
кум ли бъдещ ил’ кумец,
комисарин ил’ съветник,
патриотин ил’ отметник,
мек ли бъдеш ил’ корав,
или болен, или здрав,
стар ли бъдеш или млад,
брадат или небрадат;
с нов фес ли си или с вет,
дома или по гурбет;
на село ли ил’на град
(ако би щеш на колиби) –
либи. ‘ко щеш, недей либи…
Да посягаш, да н’посегнеш
и да станеш, и да седнеш
да се смееш и д плачеш,
да те влачат и да влачиш,
накъдето и да мръднеш,
и да кихнеш, и да…
куме, свато, кмето, княже,
светът свойто все ще каже.

Прочети още...