ОУ "Петко Рачев Славейков" гр. Варна

Категория Петко Рачев Славейков

Вярата и надеждата на българина към Русия

Посвещава се на руския народ

Руский цар е на земята
най-велик, над всички пръв,
русците са наши братя,
наша плът и наша кръв.

Кат Русия няма втора
тъй могъща на света;
тя е нашата подпора,
тя е нашта висота!

Руска сила, руска воля,
руска кръв и руский пот
ще избавят от неволя
наший падналий народ.

Бог поддържа крепка мишца
и ръка спасителна;
той е вложил ней в десница
сабя отмъстителна.

Нам Русия е надежда,
руский цар е наший спас –
никой друг не ни поглежда,
не помисля зарад нас.

Немци, френци, англичани
наши са враждебници,
дружни с нашите тирани,
с нашите изедници.

Спекуланти са омразни –
интерес им покажи,
че да виж дела проказни
и чифутски в тях лъжи.

Род и вяра е идея
за Русия най-света;
нейний подвиг е за нея –
благородна й целта.

Със Русия днес съгласни
да застанем брат до брат
и да станем сопричастни
в този неин подвиг свят.

Долу всички спекуланти,
да сломи се техний рог;
да смирят ся интриганти,
да живее руский бог!

* Стихотворението е написано през март 1877г. , по време на обявяването на Руско-турската война.

Прочети още...

КОМУТО СЕ ПАДА

О, народ сме, мърша не! –
вика едно диване.
Диванешкий тоз род
и при скотствений живот,
и пред ясли дремлющ празни,
може лесно да го блазни,
че не е мърша, скот,
а деятелен народ,
и поети с дивен глас
са ослите на Парнас…
Да не би дал бог ни в съм
на такъвзи ум да съм!

* Това стихотворение се предшествува от бележка на поета, в която четем: „Тъй мъдрува в същий „Век“ някой си „Име-няма“, когото било срам, види се, да се каже, че „ум-няма“.

Прочети още...

НЕ СМЕ НАРОД

Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.

Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
„Аз не зная! Аз не мога!“ – общ е глас.

И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.

Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме…

Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни…

Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни…

Всякой вика „Яман ни е нам хала!“ –
а всякому мерамът е развала…

Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.

Прочети още...

НАРОДЕН

С идеали все боравих –
всичко друго смятах грях,
с тях и себе си забравих,
на света свят не видях.

Все за другите залягах,
трябва, казвах, тъй е ред,
свойте работи отлагах –
чуждите все по-напред.

Минах живот любороден,
със неволи бол и бол…
И личи, че съм народен –
гладен, жаден, бос и гол.

Прочети още...

Биография и Творчество

Петко Рачов Славейков

Петко Рачов Славейков

Биография и Творчество на Петко Рачов Славейков

Роден на 17.11.1827 г. в Търново, в дома на Рачо Казанджията – в стар занаятчийски род Петко Рачов Славейков израства в семейство с горд български дух. Бащата е слабо образован, но поддържа сина си да учи последователно в Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Петко Славейков усилено се самообразова с много четене в библиотеките на манастирите около Търново и региона.

Голяма роля за образованието му изиграва и запознаването му с „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. По-късно учи в Свищов (при Е. Васкидович), разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западноевропейската литература. Първото му литературно произведение – „Акатист на три светители“ -е запазено. През 1843 г. става учител в Търново. Но за написаното „Прославило се Търново със славни гръцки владици“ е изгонен и последователно става учител в други села и градове – Видин, Враца, Плевен, Берковица, Лясковец, Бяла, Елена и др. Преподава по взаимо-учителния метод като продължава да чете. Развива важна културно-просветна дейност и до 1847 г. събира 2263 песни, пословици и поговорки.Н. Михайловски го запознава с руските поети и писатели. От 1852 г. отпечатва първите си книги – „Смесена китка“, „Песнопойка“, „Басненик“.

Пише поемата „Бойка войвода“ (1853) под влияние на революционните събития около Кримската война (1853-1856) и много бунтовни песни. След неуспешното въстание на дядо Никола в Търново П. Р. Славейков насочва усилията си към пробуждане на националното съзнание. Като учител в Търговище издава български сатиричен вестник „Гайда“. След като работи известно време във Варна, заминава за Цариград, поканен да редактира българския превод на Библията от Българското библейско дружество наред с А. Лонг, Ел. Ригс, Хр. К. Сичан-Николов.В Цариград П. Р. Славейков издава вестник „Гайда“ (1863-1867), вестник „Македония“ (1866-1872), списание „Ружица“ (1871), сп. „Пчелица“ (1871), сп. „Читалище“ (1872-1873), „Звънчатий глумчо“ (1872), в. „Шутош“ (1873-1874), „Костурка“ (1874).

Славейков се очертава като най-известният български писател по това време в Цариград. Издава повече от 60 книги, вестници и списания (оригинални и преводни). Взема участие в черковната борба и става един от ръководителите й. По-късно бива учител в българската Екзархия.За статията „Двете касти и власти“ (в. „Македония“) е арестуван и обвинен във връзки с революционния комитет в Букурещ.

Прочети още...

ЖЕСТОКОСТТА МИ СЕ СЛОМИ

И рекъл бях: „Аз няма веч да плача
за тежките на тоз народ беди!“
Ожесточен, пощада му не рачах:
„Да тегли – думах с яд, – нал тъй мъжди.“

Народ такъв, за друго недостоен
освен за мъки, нужди и тегла,
неучен род, безсмислен раб, спящ воин,
що чака той за тези си дела?

За тоз живот, във прозебанье жалко
така мърцина влачен ден за ден –
теглото му бе изкупленье малко;
и не намери отзив то у мен…

Но, майко, чух как богу дух си дала
преследвана, и то за моя грях,
размислих как невинно си страдала
за туй, нали, че твой син ази бях?…

И поменах горката си невеста,
що прави с мойте клети две деца
без теб, без мен, неволница злочеста,
как тегли от безжалостни сърца!

И в твойта смърт, и нейното страданье
познах теглото аз, на тоз народ
развредиха се мойте вехти рани
за неговът и наш злочест живот!

Проклех и вси достойни за проклетства
и срам, и свяст притъпкали във прах,
виновници за всички тези бедства,
а заедно и себе си със тях…

И вслушах се… И близо, и далеко
все пак тоз глас: „Ах, помощ иде ли?“
Въздъхнах аз и толкоз само рекох:
„О, спи ли бог? О, бог не види ли?“

Прочети още...

И3ВОРЪТ НА БЕЛОНОГАТА

Помежду Ибинча и Харманлии на пътя има една чешма,
която ся казва „Ак балдър чешмеси“,
за нея живее в народът следующето предание:

Видиш ли долу в полето,
дет ся мержеят, чернеят
дестина дръвя върбови?
Там било село Бисерча
в стари години, отколе,
там се родила, живяла
мамина мила Гергана.

Гергана, пиле шарено,
Гергана, кротко агненце,
кат бисер между мъниста
тя била между момите;
първо и либе Никола –
вакло огиче пред стадо
помежду селски ергени!

Гергана още Никола,
двамата лика-прилика,
като два стърка аглика,
двамата млади, зелени,
един за други родени,
един у други влибени,
влибени вярно, примерно.

Либил Никола Гергана,
либил я и я задирял:
заран и вечер по извор,
по хора всяка неделя,
по тлъки всяка прилука
и по седенки всяка нощ.

Било то вече посреднощ.
Седенките ся разиждат –
праща Никола дома и
своята мила Гергана,
китка и цвете поиска.
Гергана тихо говори:
-Късно е, либе, за китка:
месечинка си залезе,
а петли не са попели –
време е сега потайно,
грозна, невярна полунощ;
звезди блещукат над нази,
веди прелитат край нази, –
змееве, змейски духове
и самодиви-нощянки,
ще видят, ще ни завидят –
китка ся дава за обич,
кога ся зора зазори;
в зори е китка кръвена,
утре ти китка готова.
Дигни се рано да станеш,
утре на нива да идеш,
на изворът мя почакай,
биволи докат напоиш,
аз с бели менци ще дойда
за прясна вода студена,
ще ти дам китка кичена
от мое чело на твое,
с тебе за мене да бъде…

Черна им честта горките,
черна веда ги подслуша,
подслуша, та им завидя,
на зло ги око мернала,
сторила да ги погуби.

Рано ранила Гергана,
станала, та се умила,
пред икони се прекръсти,
тихо се богу помоли.
Росна е китка набрала
и я на чело забола.
Дига кобилца на рамо,
та си на извор отива;
не сваря тамо Никола,
чай сваря бели чадъри.
Нощя е везир пристигнал,
с войска си тука застанал.

Гергана вода налива,
бели си крака измива.
Веэир пред чадър седеше,
гледал Гергана, чудил ся –
чудил ся хубост таквази,
де ся е зела на село.
Гледал я везир, сматрял я
и от сърце я поревнал.
Допраща слуги, вика я.

Везир и дума продума:
– Българко, млада девойко,
що ми си рано ранила
за прясна вода на извор?
– Рано съм, аго, ранила
за прясна вода студена,
по-рано да си ошетам…
Тейко ми, стара стария,
бърза на нива да идем.
– Ходиш ли, млада девойко,
ходиш ли и ти на нива.
да гориш лице снежано,
да косиш ръце нежани?
Ти не си за туй родена,
най си родена, дарена
бяла ханъма да бъдеш,
все по чардаци да ходиш…
Я хайде, бяла българко,
хайде на Стамбул да идем,
дето ще шеташ на други,
други на тебе да шетат.
– Добре съм, аго, аз тука
при старий баща и майка,
мен не тежи ми шетнята.
Откакто съм ся родила,
все тъй съм расла, порасла,
кога по нива, по лозе
на стар бащица на помощ,
кога пък в кьщи да шетам –
на мила майка отмяна.

– Ще дойдеш, бяла българко,
ще дойдеш с мене на Стамбул,
ще дойдеш, друго не бива.

– Жив да си, аго, недей мя!
Как ще оставя баща си,
майка си, как ще замина?

– Туй ли се грижиш и мълвиш?
Не щеш ли и тях да вземем,
да ги заведем с нази си?

– Мили ми, аго, ливади,
свидна ми мила градинка!

– Ливади искай от мене,
все по ливади да ходиш,
каквито искаш градини
и цветя вътре всякакви…

Жално въздъхна Гергана,
умилно дума продума:
– Няма там, аго, по вази,
няма там стени таквизи,
зиме със здравчец обрасли,
лете със сива лиляка;
няма там бяло кокиче,
ни теменужка дъхава
между къдрави шубрачки;
в поля чернока аглика
на всяко рано пладнище,
злат минзухарец в равнище,
ни ален божур в странище…
В моята мала градинка
доста е мене, що имам:
всякакви ружи шарени,
шарени, жълтоалени,
дребен босилчец черночък,
син кремък, жълта латинка,
бял кремък чисто сребърен,
бисерно, росно леденче,
крехка върбица клоната,
стволеста камха рехата,
червем седянко вечерен,
синкави рохли ранници,
карамфил зимен и летен,
ширбой ми кичест ператен
и морав стратул бархатен.
Тез живи цветя няма ги
в вашите, аго, градини!
Там всичко расте насила
и дето расте, там вене…
Хубаво всичко на село,
охолно, аго, на воля!

– Хубава, млада българко!
защо си толкоз глупава!
Склони ти само да дойдеш,
на Стамбул да те заведа:
да видиш де е хубаво,
да познаш що е охолно!
Аз ще заръчам, щом идем,
да ти изградят градини,
каквито искаш, дето щеш.
И ще направя за тебе
в градини нови сараи
със дванадесет капии,
с триста прозорци джамлии.
С миндери ще ги обградя,
с ястъци ще ги обредя,
с дюшеци ще ги постеля,
да седиш на тях, да гледаш,
додет ти видят очите…

– Стамбул е, аго, за мене
тук, дето аз съм родена,
а най-хубави сараи –
там онзи моя бащин дом.
Що ми са много капии,
когато мога от една
да ходя и да дохождам?
Що ми са триста прозорци,
когато мога всякога
от едно само прозорче
да гледам деня слънцето
и вечер ясен месечка
с милиони звезди около!
Какви по-светли сараи
от тез небесни сводове?
Какви по-добри миндери
от таз зелена морава!

– Младо, безумно момиче,
ти еще нищо не знаеш!
Мене повярвай, послушай,
да си намериш късметът:
бяла ханъма да станеш,
злато, коприна да носиш,
в светли хареми да седиш,
жълти жълтици да нижеш
размесом с дребен маргарец.

– Хубаво, аго, жив ми бил.
но аз съм проста селянка,
не ми са драги хареми,
нито свилени премени;
не искам жълти жълтици,
не искам дребен маргарец!
Стига ми това, що имам!
Таз огърлица мъниста
и този плетен косичник…
Най-подир, аго, знаеш ли?
Ако не знаеш, да знаеш:
аз съм се клела, заклела
и клетвата ми вярна е:
Първо ми либе Никола
първо венчило той ще е…
– Колко си проста, безумна!
Та що е твоят любовник
пред мене и пред властта ми?

– Пред тебе, аго, нищо е;
но за мен, знаш ли, всичко е,
воля аз него, та него…

– Волиш ти него, та него! –
отвърна везир сърдито, –
но своя воля ти нямаш,
мойта е воля над тебе;
господар аз съм над тебе –
аз ще ти бъда стопанин…

Гергана дума продума:
На живот ми си господар,
но на волята не ми си;
Без воля стопан ставаш ти
на мъртво сърце студено…

Смая се везир с Гергана;
вярност в любов й почете,
пусна момата свободна
и надари я богато,
после за помен поръча
изворът чешма да стане.

Дюлгери чешма градили,
в село се дума разчуло,
че са Гергана вградили.
Истина било, тъй стана:
залиня мома Гергана,
като лист рано ознобен,
залоша, еще закрея
кат ран босилек в засуха.
Крея Гергана на крака
нещо ми до три месеца,
легна Гергана на дрехи…
Ходи Никола, дохожда,
води и врачки, знахари,
с разни я билки цериха,
от нищо не и преиде.
Година време не сключи,
богу душица предаде…
Сето я село пожали
и всички са ся събрали,
всякой свещица запали…
Моми и венци изплели…
момци и гробник сковали…
От къщи кат я дигнали,
ред я по редом носили,
до тъмен гроб я занесли,
занесли, там оставили…

Никола, верен любовник,
рано ранява у вторник,
та си на гроба отива,
с бял тамян гробьт прекадил,
с руйно го винце попрелял
и вощеница запалил…
Върнал ся от гроб Никола,
но не се върнал дома си;
и до ден днешен няма го…
Счува ся само дълбоко
цафарата му, тъмната,
тъжно да свири и тътне,
кога се вести Гергана,
там на чешмата седнала,
на месечинка да преде.

Прочети още...

БОЙКА ВОЙВОДА

Мина ся късна вечеря,
време петляно настава;
силна му буря вееше;
буен дъжд рукна отгоре,
Бойка от къщи излиза,
буря й в нищо не бърка,
буен дъжд воля не спира…
Бойка саминка излезе,
тя ся към чучур упъти,
там над реката под брястът.
Седна саминка на камък –
на саморасъл бял камък,
седна там Бойка да чака.
Бурята тихна, утихна
и дъждът секна, престана.
Буен си порой протече;
страшно шумеше реката –
бряг ся над нея ронеше.
Бойка не гледа, не види
страшна ми върли стихии
как си бушуват, върлуват.
В мисли ся беше вглъбила:
нейните тежки въздишки
сливат се с речно шумтенье.
Вече петлите пропяха.
Полунощ стана, настана.
Бойка ся дигна, та стана,
в мрак ся наокол уникна,
уникна и ся ослуша.
Нийде ся нищо не види,
нищо отнийде не чува;
само звездите над нея
изново на свод небесен
ясно блещяха, трептяха.
Бойка ся жално нажали,
от очи сълзи пророни,
тръгна, назад ся повърна;
две стъпки Бойка пристъпи,
застана, пак ся ослуша.
Стъпки ся чуха надясно –
стъпки на Бойка познати;
знайно си лице идеше:
млад Стоян, млада войвода,
Бойкин ми драгий годеник –
годеник, верен любовник.
Срещна го Бойка посрещна
весела вече, засмяна
и му благатно подума:
– Видиш ли, драгий, чакам тя…
– Бойке ле, мило байново,
прошка, задет ся забавих.
Снощи си късно получих
писмо от нашът войвода:
скоро, по-скоро да стана,
вярна дружина да сбирам,
горе в Балкана да ида.
Прекопът гърци минали,
в наште предели навлезли,
пакости правят кървави:
де кого сварят, убиват;
градове палят и грабят,
а села пленят и харат
и вървят напред, та идат –
днеска са, утре при нази…
Мене ми писмо поръчва
през гора пътя да хвана,
горе зад гърци да ида,
заднината им да хвана.
Нямах аз време да дойда:
твърде за скоро прилетях:
„Сбогом, прощавай!“ да кажа.
Дай ръка, либе, прощавай.
Моля недей мя забравя!
Ако ся живо завърна,
скъпи користи твои са –
първий е обир за тебе.
Ако би на бой загина,
Като ти сърце прощава,
Просто да ти е от мене:
жени ся, Бойке, за други:
земи си, Бойке, кого щеш,
само да ти е по сърце
и по юнашство прилика.
Бойка Стояна изгледа,
нежно ся някак посчумри,
троснато малко продума:
– Та що би грижа таквази!
Туй ли остана да мислиш?…
Сетне ся Бойка усмихна
и с глас по-нежен подума:
– Праща ми сърце и воли
туй, що съм длъжна да сторя,
и ще го сторя, да видиш,
да видиш и да познаеш
как може Бойка без тебе!
Тръгваш ти, драгий, отиваш
на войска с вярна дружина,
тръгва и Бойка със тебе –
с тебе на войска да дойде!
Ти добре знаеш баща ми,
той е от стари бойници,
стрели у него с товари –
остри ми стрели пернати,
в чд и отрова калени;
копья у него пробойни,
сулици, саби, ножове,
с всякакво върло оръжье
цели са изби у него.
С коне са пълни обори,
с хранени коне жребяти.
Негово сърце юначно
ден и нощ тъжи и плаче,
що няма рожба момчана –
син, – на юнашство наследник,
на царска служба отмяна,
на войска да го прожоди
царю и роду да служи.
Ази сама съм, едничка,
аз за син и за дъщерка,
една у баща, у майка…
Аз сама с тебе ще дойда,
в любовта вярна на тебе
и на баща си в юнашство.
С гърди ща да тя закрилям
от остри стрели пернати,
със щит ща да тя забраням
от силни копья зàмашни…
В време безбойно на лагер:
моите коси – тебе сянка,
коленете ми – възглавье,
тънки ми пръсти – ветрило…
На моите гърди почивай,
както по жътва на нива.
– Бойке ле, вярна душице,
три години как ся любиме,
години как сме годени,
все си мя наум учила
за много неща, за всичко…
При твойта хубост и лепост
ти ся на разум отличаш;
но сега как ми приказваш,
сякаш че дете седмаче!
На войска не си ходила
и ти ся струва на тлака.
Сабята на сърп не мяза –
там иска сърце юначно;
очи там иска кървави –
кървави, непобоени;
ръце там иска корави
и силни мишци пъргави…
Страшно е войска на удар:
Трошат ся саби, ножове,
ломят ся копья, щитове,
гърди с гърди ся ударят;
падат юнаци в кръвта си,
брат тъпче брата ранена,
пред супостати излязва
на борба за смърт, за живот,
за слава и за отмъщенье…
Твоето сърце нежното,
твоите стави крехките
как могат стоя насреща?
Как могат трая, утрая
да гледат буйни войскари –
хубави, млади, зелени,
кат росно цвете през мая –
в кръвта си да ся търкалят
капнали, жълти, бледави,
каквото листье през есен?…
Сърце ся с кървье облива,
Пот ти от лице – яд капе,
чувство от милост замира…
Как мож ти, Бойке, утрая
такваз сърдечна поклата?
Я стой си, мило, на село,
майце отмяна да бъдеш
в тежки й служби домашни,
тейко подпора да бъдеш
в негова старост и вялост…
Тежък е животът войнишки!…
Войник трапеза не знае,
нито постелка, подложка…
Сухий му хлебец – вечеря,
на два дни, три дни обяда,
все пак от сухи корички.
Морава му е постелка,
бял камък – мека подложка,
горово листье – покривка,
ясното небе – приютье,
тънка му сабя – другарин,
остри стрели му – слугици…
Туй дори Стоян думаше,
Бойка ся беше вглъбила
в мисли широки, дълбоки
и черна земя гледаше.
А щом Стоян издума,
тя ся от мисли завърна
милно в очи го погледна,
та че му дума продума:
– Що са тез пречки, що казваш?
Що ли са тези плашилки?
Ти ли не знаеш, Стоене,
аз от кого сум родена?
Що сърце носи баща ми?
Що ми разказваш надълго
и мя раздумваш напразно?
Ти откак си мя залибил,
дали не си мя угадил,
че под таз лика моминска
сърце юнашко почива…
Нима не помниш, Стоене,
когат водата дохожда,
стара ти майка поднесе;
по лов ти беше далеко,
баща ти беше на Търнов,
нямаше никой при нея.
Аз сама скочих в реката,
буйни талази пресякох,
насред река я настигнах,
жива на брега я извлякох…
Или забрави, Стоене,
Теб когат тя тресеше,
Че ви ся къща запали;
Кой скочив страшни огневе,
Че на ръце тя изнесе,
Каквото агне гергевско?…
Страшно е, казваш, Стоене,
страшно е войска на удар –
страшно е само да гледаш
как ся там борят юнаци;
още по-страшно да мислиш
отдалек как ся те трепят…
Вътре в войската кога си,
сам на борбата отгоре,
мъст у гърди ся разпаля,
сърце ся в кърви запеня,
в жили ся дързост разлива,
ръце от ярост потрепват,
сами ся теглят към сабя;
очи от огън тъмнеят,
нищо пред себе не видят:
страшен противник – муха е.
Смърт ли настреща излезе,
гледаш на неябезстрашно,
сам ти връз нея политаш…
Час дошъл мъртъв да паднеш:
де ся по-лесно умира,
ако не тамо, в войската?
Кога тя болест снамери
вкъщи, на мирна постелка,
и да н’си още за мрене,
гледаш, че всички из къщи,
скръбни и жални за тебе,
ником поникли, не шават.
Ако поискаш водица,
треперят и ти подават.
Роднини, виж, ся изреждат
да идат да тя наглеждат,
гледаш ги все ся припазват,
за тебе кога приказват,
ниско тя гледат и шушнат.
Сепваш ся и ти тогази,
трепнуваш пред смърт пред време.
Имаш и време дожолно
светът по-тънко да смисляш,
да тъжиш, да го милееш.
Страшна е смъртта, Стоене,
кога я чакаш на легло:
буден я гледаш наяве
дремеш ли – нея сънуваш,
а то е сто пъти по-тежко,
по-грозно от смърт на войска.
С войската на бой кога си,
щом чуеш екне тръбата,
кипва кръвта ти, възвира,
смърт ни наум ти не иде;
мислиш ти само за мщенье…
Рана ли враг ти нанесе,
кръв ли ти виде да блюкне,
по-силна жажда за мщенье
в теб тогаз ся възражда.
Смъртна ли бъде таз рана –
ясна, засмяна душата
отведнъж тяло оставя
мъртво, но с слава покрито…
Всякога й било, ще бъде –
от живот слава по-честна.
От такваз участ блажена
що аз да бъда лишена?
Ако жена съм,не съм ли,
както мъжете родена?
Що да не мога, кат искам,
както тях и да умирам?
Само мъжът ли обича
домът си, още родът си?
Той ли само е тъй длъжен
за тях да лее кръвта си?
Богу съм длъжна кат тебе,
Роду си длъжна не сум ли?
Що да ся крия от смърт аз,
ти като на смърт отиваш;
и кат ся крия, ще л’мога
някъде да ся укрия?
На войска ако не ида,
вечно ли жива ще бъда?
Ако на село остана,
ще ли безсмъртна да стана?
Смъртни сме всинца еднакво,
мъж ли, жена ли веднъжки,
в бойно поле ил’ вкъщи,
рано ли, късно, ще мреме.
А като без смърт не може,
де ся по-сладко умира,
ако не на бой с дружина?
Смърт било страшно, ти казваш:
робство от смърт е по-страшно.
Свиден и мил е животът,
но дали няма от него
нещо по-мило, посвидно?…
Тежко е, казваш, войнишство!
Как ще е тежко за мене?
Аз не съм в Търнов родена,
ни цариградски учена.
В път мя е майка родила,
в остри пелени повила,
на студен извор къпала,
с своя си кърма доила…
Ази съм расла, порасла
по дъжд, по вятър с овцете,
по буйно слънце на нива,
често и гладна, и жадна!
На какво не съм учена?
От какво свяна да имам,
та да не дойда със тебе
на войска, дето отиваш
с тоите отбор дружина,
другар най-малък, най-верен?…
Ако ти либеш, ще знаеш
жива раздяла какво е
и не ще искаш от мене
сам да тя пусна да идеш
на войска в явни премежди…
От любов нищо по-силно,
ни от раздяла по-тежко!…
Ако съм твоя до гроба,
що и дам с тебе да н’дойда?
Ей ще да дойда със тебе;
ти дето бъдеш, и аз там…
В кървави битки при тебе
нека стрела мя умери,
нека мя копье промуши,
нека мя сабя премахне;
на твойте ръце юнашки
аз ще издъхна със радост,
пълна със сладки надежди,
че ще отмстиш за мене…
Да стоя тука на село,
тамо за тебе да мисля;
ветрец дръвя ли разклати,
птиче ли пръпне меж’ листье,
ази да трепвам, горкана!
Всякога все в страх да бъда
от жални вести печални.
Не мога, мило, за бога,
и недей иска да стане,
от войска кат ся завърнеш,
гробът ми само да найдеш…
Тук доде Бойка думаше,
ронеше сълзи два реда,
Стояну в поли падаха;
жално я Стоян гледаше…
Когато Бойка издума,
и двамата са мълчели –
що веч да думат, не знаят…

Прочети още...

Калугер ли ил’ духовник

…Калугер ли ил’ духовник,
или женен и къщовник,
ерген ли си ил’ вдовец,
кум ли бъдещ ил’ кумец,
комисарин ил’ съветник,
патриотин ил’ отметник,
мек ли бъдеш ил’ корав,
или болен, или здрав,
стар ли бъдеш или млад,
брадат или небрадат;
с нов фес ли си или с вет,
дома или по гурбет;
на село ли ил’на град
(ако би щеш на колиби) –
либи. ‘ко щеш, недей либи…
Да посягаш, да н’посегнеш
и да станеш, и да седнеш
да се смееш и д плачеш,
да те влачат и да влачиш,
накъдето и да мръднеш,
и да кихнеш, и да…
куме, свато, кмето, княже,
светът свойто все ще каже.

Прочети още...

ДВЕ КАСТИ ИЛИ ДНЕШНАТА ЕКЗАРХИЯ И ЩО НИ ОБЕЩАВА ТЯ

Ний сме доста пътя разправяли за черковното нашедвижение, за неговото черковно и политическо значение като събитие, ненадейно избухнало измежду онези на Изток религиозни, политически и социални обстоятелства.
При всичката ненавременност на това наше към подобни разисквания стремление – понеже казват, че истинното оценение на сегашното принадлежало само на по-добрите времена – ний сме засягали, колкото е било в силите ни, да мерим нашето настояще спрямо миналото и спрямо бъдущето ни и тъй да даваме на нашата публика колко-годе точни понятия за съвременното наше състояние и за големите интереси наши, които сме повикани да ги защищаваме и запазваме през тази голяма криза, която преминаваме. Ний обичаме да вярваме, че всички онези, до които достига гласът ни, без труд ще могат да разберат нашето уверение, че никога може би народ в началото на своето възраждане не е бивал изложен на толкоз разни и опасни спънки и препятствия, не е бивал тъй обиколяван от толкоз опропастителни обстоятелства и – млад още и неяк, при това и покрит с толкоз рани – не е имал да пътува през един предел, толкоз стръмен и каменит, и просечен с дълбоки провали, колкото българският народ.
И това наше вярвание, тази наша надежда, че ще ни разберат, дава ни дразновение да започнем да говорим за един предмет, за който не сме отваряли дума досега, но за който ни подсети днешното управление, по което е тръгнала новата наша, българска наричана, екзархия и нашето, народно наречено, духовенство.
Много излъгани би останали онези, които би помислили, че новото движение на българите е имало и има само черковен характер, т.е. че българите се подигнаха противу гръцкото духовенство само за простото удоволствие да заместят гръцките калугери с български.
Не! Тожа движение заключава в себе си до една степен и политически характер. Българският народ чрез установлението на една своя народна черква искал е и иска, защо да го крийме, да си установи и един вид народна самостоятелност, според както е позволено то в устройството на независимите черкви в османската държава.
И пак казваме: излъгани би останали онези, които би помислили, че новото наше движение има само черковен и политически характер, т.е. че българите са искали и искат да си установят само една народна черква и чрез това да се сдобият с някаква си по-особена като народ самостоятелност, също както са и гърците.
Не? Това движение освен черковен и политическимаше още и социален характер. Българите искаха и искат да се отърват от развратното и с безбожнически дух надъханото гръцко духовенство, което разпространяваше съеверията, от една страна, а разврата и безбожничеството, от друга, по нашето отечество, те искаха и искат да си установят едно, от народни хора, българи, състояще духовенство, което, като вземе пред очи примера и съдбата на гръцкото духовенство, да се въодушеви да стане тип на християнско благочестие и на народно-българска и человеческа добродетел.
Българският народ, когато дойде времето да се събуди от своето многовековно мъртвило, замисли за новото свое бъдуще един идеал, в който са изобразени всичките черти на един високо свободен, истински християнски и пълен с добродетели обществен живот без калугерократия и без аристократия.
Това може да се изпълни с надеждата, че неговото българско духовенство, което той посрещна с толкози преданост, с толкози любов и ентусиазъм, ще подаде то само най-напред ще да вземе върху себе си да представя възвишения идеал, който народът беше си въобразил изначало.
И нашето духовенство отговори ли на очакванията на народа?
Неговото поведение и пътят, по който тръгна то, обещава ли ни, че има да дочакаме едно възраждане на истинния християнски живот между нас, че има да видим укреплението на разклатените от гръцкото духовенство религиозни начала?
Преди да пристуъпим да отговорим на тези питания, нашите читатели нека съизволят да дадат вниманието си на следующите размишления.

***

Человеческият разум не допууща съсловията (кастите), т.е. един ред членове на обществото, които да имат повече привилегии и права и някаква си самоволна власт над другия ред по-ниско стоящи членове на обществото. И както може да се мисли в началото – в предисторическите времена, в първобитните онези общински учреждения на человеческото поколение, съсловията не са съществували.
Но по-после, когато народите чрез разселенията дойдоха в междуособни стълкновения и откриха завесата на първата историческа епоха, която трае даже и до днес – измежду другите злини, които са породиха в тази епоха, явява се и началото на съсловията и кастите.
Най-напред виждаме, че се установява кастата на свещениците или тълкувателите на религиозните тайни: покрай нея виждаме, че все да се въздига и да се утвърждава кастата на династиите; по-после виждаме, че из войните произлезе аристократската или в други народи военната наречена каста и пр. А простият народ, селското и долногражданското съсловие биде осъдено да се отрече от своите естествени права и да се подчини на трите първи касти, за да въздигне толкоз повече тяхното богатство, тяхната сила и епоха.
Както всичките народи, тъй и нашият не е можал да избегне от тази съсловническа зараза.
Освен другите беди и препятствия, на които е бил изложен нашият народ през времето на мрачната епоха на нашата история, той има да търпи още повече от върлуванието на гръцкото калугерско съсловие и от българската аристокрация или чорбаджийство.
Наистина нашето чорбаджийско съсловия е далеч да прилича на аристократската онази каста у европейските народи. У аристократите в Европа освен вредителните онези съсловнически предразсъждения съществуват въобще между тях и някои благородни черти, някои доблестни начала, които са пленявали обществата. Но нашите аристократи сякаш че са се отлъчили и събрали накуп всички онези черти и стремления, които дотолкова загрозяват человека, щото го свалят по-долу и от най-низкото и най-безсловестното животно. Редките онези примери на доблест и родолюбие, които сме срещали у твърде малцина някои от нашите повечето усопши чорбаджии, са толкоз незначителни спрямо големия капитал на злини и неправди у другите техни събратя, щото ме могат никак да нарушат тежестта на нашата присъда.
Те, чорбаджиите, които с по-голямото си богатство са могли да се въздигнат над по-бедното селско или гражданско съсловие, употребляваха и употребяват хиляди и най-престъпни средства за уголемението на своето богатство и сила, и влас. КОлко сиромаси не са проливали и проливат кървави сълзи поради насилните грабежи на чорбаджиите? Де, в коя община общите черковни и училищни пари не са били гълтани от ненаситимото тяхно сребролюбие? Освен това те според положението си, като са били извършително орудие на калугерските и на неуредените добре политически власти – те са упражнявали едно решително владение и тиранизъм върху бедния народ. Могат ли да се преборят техните неправедни отмъщения върху беззащитни хорица и техните гнусни клевети при правителството, чрез които те са рачили да се подлагат на тяхната непросветена, дива и едва ли не скотска воля? Никакво по-благородно помишление, никакво по-високо начало на родолюбие или на човещина не е спрямо технитестремления към сребролюбие и властолюбие, към отмъщения и тиранизъм.

***

Когато българският народ въстана против гръцкото духовенство, той замисли – казваме ний по-горе – един идеал на обществен живот, в който да се олицетвори неговото пълно равенство, без оличителни съсловия, върхуу здравите и възвишени християнски закони.
Още в началото на борбата си той нямаше по-малко на очи чорбаджийската каста, колкото кастата на гръцките калугери. Но той усети, че ще му бъде невъзможно да победи първата, преди да съсипе втората. Той си помисли, че чистонародното българско духовенство, което би възлязло на властта единствено чрез волята и чрез силата на народа, ще схване своя задатък, който е: да се съедини в един дух със стремленията на народа и да тръгне с него на борба против гордата онази каста на чорбаджиите, да затрие нейната сила и нейното влияние, а с нея и всичките отровни зарази, които излизат из нея като из тяло гнило, холерическо и към зло само настроено. Из тази само победаби се въздигнал българският народ съвсем здрав, чист, въодушевен и способен за нов живот.
Но ето че лукавото това съсловие, щом видя движението на народа, позна, че за неговите интереси нещо не би било толкоз сгодно, колкото да се отпусне и то на пороя – да се намеси в разправиите против гръцкото духовенство и полека-лека да вземе управлението на работите в ръцете си.
Даже, което стана повече от всичко, то се потруди да уплете в своите примки народното наше духовенство, да се съедини с него, за да последва и занапред своето върху народа владение, с тази разлика, че по-преди то правеше това чрез сътрудничеството на гръцкото духовенство, а сега да го прави с помощта на самото наше българско духовенство.

***

Не е сега пръв път, дето чрез печата се отваря приказка върху важната тази и толкоз заплашителна точка. Боението за възможното съединение на нашите калугери с чорбаджиите зародило се е отдавна. И ний чрез вестника си отколе взехме да ставаме отзив на тези страхове за народа. Читателите на листа ни може би помнят, че ний въставахме против това съединяване тогаз още, когато самата наша победа над гърците не беше освен един неизвестен въпрос. Буйството на нашите против гърците разправи отвличаше постоянно нашето внимание от таз точка, при това и ний никога не сме могли да уверим себе си, че нашето духовенство, което има пред очите си наказанието на гръцкото духовенство, ще остане дотолкоз заслепено и ще забрави високия си задатък, без което неговото обдържание, неговото вличние и сила обръщат се на нула. Подир свършванието на въпроса нащите очи бяха останали непрестанно отправени към нашето духовенство. В него беше ключът на ситуацията; то чрез пътя, по който щеше да тръгне, трябваше да ни укрепи в надеждите за едно по-хубаво бъдуще, за едно по-нравствено препорождение, или пък трябваше да уничтожи всичките наши надежди и да ни зададе страхове за едно по-трудно бъдуще, нежели що е било миналото наше.
Ето прочее мястото, дето трябва да отговорим на онзи по-горе положен въпрос: дали нашето духовенство отговаря на високия свой задатъл? Дали изпълнява своите длъжности като отбор, повикан да олицетвори в себе си всичките онези добродетели, които очертават възвишените и златните страници на евангелието и на апостоските послания? На конец – мисли ли нашето духовенство да се сдружи с народа и да защищава жизнените негови интереси, или пък тегли да се сдружи с явните негови неприятели, против неговата духовна свобода, против неговото благощастие и против всичкото негово бъдуще?
Известни събития, които излизат изсред някои общества, са както плодът на известни дървеса. Както плодът на едно дърво в каквината си отговаря на вътрешните материи, които съставляват самото дърво, така исто и събитията в духовния и политически живот по качеството си отговаря на вътрешните стихии, от които е съставено обществото, което ги е произвело. Плодът бива див, кисел, сладък, отровен или укрепителен, според самото дърво. Исто тъй и едно събитие бива полезно, вредително, похвално или скандално, според самото общество, което ги е произвело.
В началото още на нашата самостоятелна йерархия излезе изсред нея едно събитие, което произведе голяма вреда и тук, и по вън, а исто и в печата. То е избирането на Негово високопреосвещенство господина господина Григория за епархията Доростоло-Червенска. И то събитие не е ли способно да определи качеството на кръга, из който се е родило? Този плод не е ли кадърен да ни покаже вътрешността на дървото, на което е изникнал?
Онзи, когото волята и възклицанията на народа провъзведоха на най-високия черковен чин и по-голямата част на околостоящите му провъзведоха на архиерейския сан, человек, на когото лисическият, низкият и худородният характер е познат на нашата публика. Человек, който навред, дето е поминал, оставил е дири на развращената си природа, на своите лукавства и подлости, человек, най-сетне, който преди някоя година короняса славната своя биография с едно дело колкото недопростимо за едно свещено лице, толкоз безсловестно и скандалиозно! И то кога? Когато всичкият наш народ и всичкото по-образовано съсловие наше очакваше да види делата на своето висше духовенство, когато и всичките странни общества имаха върху нас вперени очите си, за да съдят за характера на новото това наше положение, за което се толкоз борихме!
Що трябва прочее да мислим за народното свое духовенство? Това ли е примерът, който дава за нравственото препородение на народа? Това ли е цветът на християнските добродетели, с които трябва да бъде окитено? Чрез таквизи ли дела мисли то да въздържи от конечно разпадвание разклатените вече основи на набожността и вярата у нашия народ?
Но нека оставим това и нека да дойдем на втората точка: нашето духовенство потърси ли да се облегне върху народа противу неговите неприятели, или се облегна върху неприятелите ни против правдините и свпбпдата на народа?
Ний разправихме по-горе за духа и за характера на чорбаджийското съсловие. Ний казахме как умее то през времето на борбата ни против гърците да се увлече в нашите редове и потвърдихме за отколешните наши страхове да не би и това наше духовенство да се суедини с тази каста и като се подкрепят една друга, да утвърдят своята неотговорна и самоволна власт над бедния народ.
Но ето че за жалост времената дойдоха да оделотворят всички наши страхове, дойдоха да покажат, че ний и в крайния степен на своя песимизъм не бяхме си мислевали един толкоз лош изход на работите, колкото що виждаме днеска на дело.
Тамо – в злополучния дом на възстановената наша народна черква, който обкитиха златните надежди и най-доблестните помишления и желания на българския народ, дето трябваше да е събран вече екзархийският съвет, излязъл из недрата на един народен събор – днес за днес тамо горделиво се обляга върху своята с нечисти средства придобита придобита сила онзи, когото всичкият свят припозна за сляпо и подло орудие на неприятелските нам страни, който, като се опира от една страна върху онази вред по отечеството ни разпространена мрежа на чорбаджии в сътрудничество с някои от ТТПП, налага своята воля даже върху добродушния наш екзарх. Тамо г. Пенчович и всичката му свита плетат интриги за всичко, само не за интереса и за доброто на българския народ.
О, българи, да останаха вашите надежди! Бедни народе, това ли бе съдено да дочакаш?

***

Но не излязохме ний тука да проливаме сълзи върху развалините на излъганите наши надежди, не излязохме да се оплакваме противу злочестата своя съдба. Тука е мястото, дето видяхме за нужно да се обърнем към н. Блаженство и към всичкото наше висше и ниже калугерство и да ги попитаме с всичката възможна сериозност: с таквози едно поведение знаят ли те какво правят? Знаят ли накъде отиват? Могат ли те да схванат какви ще бъдат следствията на това очевидно отстъпание от пътя, който им предначертава високото тяхно положение, като народни предводители и нравствени препородители?
Истина е, че сега на много места общините и особено там, дето чорбаджийската каста е още в силата си и преобладава, като че пригласят на кривите ноти на нашата екзархия и като че я утвърдяват в извратения път, по който е тръгнала. Но не трябва нашето духовенство да се уповава и не трябва да се обляга върху тези знакове. Подир блистателната наша победа над гърците по нас настана, естествено подир таквоз събитие, идущата епоха на реакцията и на отпочивание, на радост и на веселба. Всякой може да ни разбере, като кажем, че подобни победи са като крепките пития; те укрепват народите. Нашият народ е още като полуупит от своята победа. И онези, които искат да го експлоатируват, употребиха това сгодно време да ловят риба в мътна вода. Обаче няма да се мине много време, и народът ще дойде на себе си. Не е възможно, щото той да одобри делата и поведението на нашата екзархия. Всички онези, които имат очи, за да видят, и уши, за да слушат, могат да се уверчт като нас, че българският народ не се е родил да бъде стъпало и опашка на една шепа калугери и чорбаджии. Един огромен исполински глас се издава всред стихиите на българския народ; този глас отговаря на вътрешния характер негов и на неговото положение. В този глас се заключава идея висока и благотворна, идея, през която има да станат жертва всичките гнили и противонародни стихии. Ей, българският народ – нека добре размислят върху тази дума – е като огнедишуща гора, която работи изтрайно и на която не е дошло време да избухне. Ей, нека чуе тази дума нашето духовенство и нека знае, че то дреме върху вулкан.
Какво е стремлението на българския народ? Къде върви той?
За да отговорим точно на това питание, нужно е да захванем по-издалече.
Епохата на религиозния фаантизъм, на здравата още набожност във Франция в миналия вече осемнадесети век дойде към края си.
На 1789 избухна тамо голямата онази революция, която събори началата на християнството и се опита да установи върху техните развалини естествените начала или началата на истинското человечество.
Но по онова време знанията не бяха се още доволно арзвили, за да определят точно законите на естествената система. Французите не знаеха за правата на жената, че са равни с правата на мъжа. Те не вярваха, че пълната нравственост е необходима за мира и за спокойствието на человеческите общества и на чистотата на человеческото име. А що е повече, те нямаха понятие за страшния онзи закон в естеството, че всяка неправда има да се накаже още и тук на този свят, който виждаме с очите си, на който живеем. Поради това установлението на французката революция не остана трайно и вълните на християнизма, като се разпиляха от страшния онзи ураган, за време нахлуха пак във Франция и я завладяха.
Французката революция пропадна, но идеята й не пропадна. Тя взе да минува границите на Франция и да се разпространява в съседните германски и латински земи. Навред из Европа духовенството усети голямата опасност, която го заплашва. И то, за да поддържа вярата, разумя, че трябва саминко да стане образец на набожност, нравственост и родолюбие. Таквоз е въобще духовенството в европейските земи и чрез тези средства е спирало и спира насилното превращение на обществата, а е дало на арзвитието на работите едно толкоз тежко и трудно движение и що е главното, успяло е да поддържа властта и влиянието си до днес, за да не казвам, че то с това си поведение ще ги поддържа за дълго време още.
Нека пристъпим сега към предмета си.
Развитието на свобододумните идеи, като премина и разбуди всичките народи в Европа, стигна най-сетне и до нас – българите. Нашият народ – казвали сме го и на друго място, – колкото и да е млад и още и нов, умее да схване новите мисли и да се надъхне от тях. Ний разправяме в началото на настоящия си член какво впечатление му направиха те, каква цел да гони го подбудиха и какъв идеал да си състави го накараха. Тези нови мисли произведоха в него началото на народностите и се отразиха в повдига противу гръцкото влияние, което е, както се знае, една степен по-горе от началото на религиозния фанатизъм. Случи се при това, че и туй обстоятелство, дето у нас висшето духовенство да буъде чуждонародно и развратно до най-висока степен – да помогне на стремлението на българския народ. И тъй освен масата на народа, освен всичката наша интелигенция стана, щото и самото наше българско духовенство да се съедини с пороя и да пристане въз този черковен, политически и социален преврат (революция), при всичко че той много спомогна, за да се разслабят връзките на сляпото вярване в калугерската непогрешимост, даже и в надестествените начала в самата вяра.
И тъй, като математически пресметнато следствие на всичко това, което казахме, излиза, че нашето духовенство, което пороят на обстоятелствата доведе начело на българския народ, ако иска да поддържа влиянието си и силата си, трябва да се държи и занапред с общото движение на народа, то даже трябва да вземе само в ръцете си арзвитието на напредъка у нас: то трябва само да стане образец на истинна християнска добродетел и нравственост, на родолюбие, каквото е духовенството у други народи, а особено у братския нам и съплеменен народ – хърватите. Ако ли пък не направи това, то ще бъде завлечено от колелото на движението на народа и хвърлено в гроб заедно с началата, които не умее да защищава.

***

Ний изложихме по-горе духа си, стремлението на нашето народно наречено духовенство, ний доказахме, че то всичко прави, само не онова, което ртябва да прави. От нашите думи, т.е. от делата, които виждаме, че стават, става ясно, че нашето духовенство се е заразило от истите страсти, чрез които се отличи толкоз фенерската свита, и че то мисли да остане исто тъй непросветено върху задатъка, който му предлежи, както и гръцките калугери.
Знае ли нашето духовенство какво ни обещава това негово поведение? Знае ли то какви ще са следствията на пътя, по който е тръгнали?
Никой не може да ни набеди, че имаме частен някакъв интерес във въпроса, който разискваме. Ний веднъж само помислихме да стъпим в по-блиско сношение с един от нашите архиереи, когото съдбата почете повече от другите, и то с надеждата да го възкрепим единствено върху основите на чистите народни нтереси. Но ето че останахме излъгани. И не сме ли и ний един от онези, които посвятихме и здраве, и състояние за тази борба, конецът на която въздигна онези, които посрещахме с толкоз преданост и ентусиазъм, а против които въставаме сега, като виждаме, че не отговарят и на очакванията на народа, че не отговарят и на самите свои интереси, като не гиразбират сами? А що сме криви, ако победата не упи и нас, както другите, ако нашите ощи останаха бистри и сега виждат по-далече, нежели ощите на някои други?
Прочее, ний мислим и с всичкото си дълбоко уверение, с всичкото си чистосърдечие можем да се обърнем към нашите духовни отци в Екзархията и да им кажем: Внимавайте!
Внимавайте и не гледайте само във ведрото засега небе, защото ето, задава се облакът из крайния ъгъл на хоризонта и той е, който, ако не внимаваме, ще обърне всичката ваша радост в дълбока тъга, всичката ви слава – в неописван срам и всичкото ваше действувание – в невъзкресна смърт.
С изпъждането на гръцките калугери не се е свършила българската революция, нито пък ще се спре тя с това ваше поведение.Недейте се обверява на моменталния този мир, който владее нашето отечество. Той скоро ще се свърши и времето на новата борба ще настане.
Тази борба ще има политически и социален характер. Тогаз от вас ще се изискат дела, не думи, но дела високи и благотворни – дела, които да отговарят на великото вдъхновение на българския народ. Уви на онез, които не са приготвени за това?
Не съглеждате ли вий онези светли точки, които се вестяват тук-там из нашето отечество и между нашата публика и които предвестяват нови времена, нови образования, които има да се въздигат върху развалините на вехтите? Не усещате ли, че тези искри не са освен предтечи на големия огън, който има да загори в гърдите на всичкия народ, понеже самият характер на народа и самото му положение го прави способен за таквоз едно движение? Нямате ли толкова политическа разумност да разберете, че този огън гори много народи и че другаде неговото избухвание се възпира от умните духовни власти, а у нас, ако не станете вий нравствени, разумни, напредъчни и родолюбиви, ще ускорите избухванието на вулкана, който вас най-напред има да помете?
Ето например и ний сме един от многото онези деятели по народното въздигане, и ето в искреността си ставаме да ви кажем, че няма да търпим, щото вий чрез несправедливостта си и чрез слабото си родолюбие да станете причина за уголемяването на и тъй тежките рани, от които е покрит бедният наш народ. Ний искаме от вас нова почва, нов живот. Ако вий не сте кадърни да изпълните желанието на тоз народ върху черковните основи, ще го принудите да подири това върху друга някоя основа, която ще бъде вашето пропадение, защото вий ще сте отговорни както за злините, които може да сполетят народа, тъй и за собствената си гибел, защото се показвахте неспособни за задатъка, който беше възложен връз вас.

Македония, 1872

Прочети още...