ОУ "Петко Рачев Славейков" гр. Варна

Категория Петко Рачев Славейков

ДВЕ КАСТИ ИЛИ ДНЕШНАТА ЕКЗАРХИЯ И ЩО НИ ОБЕЩАВА ТЯ

Ний сме доста пътя разправяли за черковното нашедвижение, за неговото черковно и политическо значение като събитие, ненадейно избухнало измежду онези на Изток религиозни, политически и социални обстоятелства.
При всичката ненавременност на това наше към подобни разисквания стремление – понеже казват, че истинното оценение на сегашното принадлежало само на по-добрите времена – ний сме засягали, колкото е било в силите ни, да мерим нашето настояще спрямо миналото и спрямо бъдущето ни и тъй да даваме на нашата публика колко-годе точни понятия за съвременното наше състояние и за големите интереси наши, които сме повикани да ги защищаваме и запазваме през тази голяма криза, която преминаваме. Ний обичаме да вярваме, че всички онези, до които достига гласът ни, без труд ще могат да разберат нашето уверение, че никога може би народ в началото на своето възраждане не е бивал изложен на толкоз разни и опасни спънки и препятствия, не е бивал тъй обиколяван от толкоз опропастителни обстоятелства и – млад още и неяк, при това и покрит с толкоз рани – не е имал да пътува през един предел, толкоз стръмен и каменит, и просечен с дълбоки провали, колкото българският народ.
И това наше вярвание, тази наша надежда, че ще ни разберат, дава ни дразновение да започнем да говорим за един предмет, за който не сме отваряли дума досега, но за който ни подсети днешното управление, по което е тръгнала новата наша, българска наричана, екзархия и нашето, народно наречено, духовенство.
Много излъгани би останали онези, които би помислили, че новото движение на българите е имало и има само черковен характер, т.е. че българите се подигнаха противу гръцкото духовенство само за простото удоволствие да заместят гръцките калугери с български.
Не! Тожа движение заключава в себе си до една степен и политически характер. Българският народ чрез установлението на една своя народна черква искал е и иска, защо да го крийме, да си установи и един вид народна самостоятелност, според както е позволено то в устройството на независимите черкви в османската държава.
И пак казваме: излъгани би останали онези, които би помислили, че новото наше движение има само черковен и политически характер, т.е. че българите са искали и искат да си установят само една народна черква и чрез това да се сдобият с някаква си по-особена като народ самостоятелност, също както са и гърците.
Не? Това движение освен черковен и политическимаше още и социален характер. Българите искаха и искат да се отърват от развратното и с безбожнически дух надъханото гръцко духовенство, което разпространяваше съеверията, от една страна, а разврата и безбожничеството, от друга, по нашето отечество, те искаха и искат да си установят едно, от народни хора, българи, състояще духовенство, което, като вземе пред очи примера и съдбата на гръцкото духовенство, да се въодушеви да стане тип на християнско благочестие и на народно-българска и человеческа добродетел.
Българският народ, когато дойде времето да се събуди от своето многовековно мъртвило, замисли за новото свое бъдуще един идеал, в който са изобразени всичките черти на един високо свободен, истински християнски и пълен с добродетели обществен живот без калугерократия и без аристократия.
Това може да се изпълни с надеждата, че неговото българско духовенство, което той посрещна с толкози преданост, с толкози любов и ентусиазъм, ще подаде то само най-напред ще да вземе върху себе си да представя възвишения идеал, който народът беше си въобразил изначало.
И нашето духовенство отговори ли на очакванията на народа?
Неговото поведение и пътят, по който тръгна то, обещава ли ни, че има да дочакаме едно възраждане на истинния християнски живот между нас, че има да видим укреплението на разклатените от гръцкото духовенство религиозни начала?
Преди да пристуъпим да отговорим на тези питания, нашите читатели нека съизволят да дадат вниманието си на следующите размишления.

***

Человеческият разум не допууща съсловията (кастите), т.е. един ред членове на обществото, които да имат повече привилегии и права и някаква си самоволна власт над другия ред по-ниско стоящи членове на обществото. И както може да се мисли в началото – в предисторическите времена, в първобитните онези общински учреждения на человеческото поколение, съсловията не са съществували.
Но по-после, когато народите чрез разселенията дойдоха в междуособни стълкновения и откриха завесата на първата историческа епоха, която трае даже и до днес – измежду другите злини, които са породиха в тази епоха, явява се и началото на съсловията и кастите.
Най-напред виждаме, че се установява кастата на свещениците или тълкувателите на религиозните тайни: покрай нея виждаме, че все да се въздига и да се утвърждава кастата на династиите; по-после виждаме, че из войните произлезе аристократската или в други народи военната наречена каста и пр. А простият народ, селското и долногражданското съсловие биде осъдено да се отрече от своите естествени права и да се подчини на трите първи касти, за да въздигне толкоз повече тяхното богатство, тяхната сила и епоха.
Както всичките народи, тъй и нашият не е можал да избегне от тази съсловническа зараза.
Освен другите беди и препятствия, на които е бил изложен нашият народ през времето на мрачната епоха на нашата история, той има да търпи още повече от върлуванието на гръцкото калугерско съсловие и от българската аристокрация или чорбаджийство.
Наистина нашето чорбаджийско съсловия е далеч да прилича на аристократската онази каста у европейските народи. У аристократите в Европа освен вредителните онези съсловнически предразсъждения съществуват въобще между тях и някои благородни черти, някои доблестни начала, които са пленявали обществата. Но нашите аристократи сякаш че са се отлъчили и събрали накуп всички онези черти и стремления, които дотолкова загрозяват человека, щото го свалят по-долу и от най-низкото и най-безсловестното животно. Редките онези примери на доблест и родолюбие, които сме срещали у твърде малцина някои от нашите повечето усопши чорбаджии, са толкоз незначителни спрямо големия капитал на злини и неправди у другите техни събратя, щото ме могат никак да нарушат тежестта на нашата присъда.
Те, чорбаджиите, които с по-голямото си богатство са могли да се въздигнат над по-бедното селско или гражданско съсловие, употребляваха и употребяват хиляди и най-престъпни средства за уголемението на своето богатство и сила, и влас. КОлко сиромаси не са проливали и проливат кървави сълзи поради насилните грабежи на чорбаджиите? Де, в коя община общите черковни и училищни пари не са били гълтани от ненаситимото тяхно сребролюбие? Освен това те според положението си, като са били извършително орудие на калугерските и на неуредените добре политически власти – те са упражнявали едно решително владение и тиранизъм върху бедния народ. Могат ли да се преборят техните неправедни отмъщения върху беззащитни хорица и техните гнусни клевети при правителството, чрез които те са рачили да се подлагат на тяхната непросветена, дива и едва ли не скотска воля? Никакво по-благородно помишление, никакво по-високо начало на родолюбие или на човещина не е спрямо технитестремления към сребролюбие и властолюбие, към отмъщения и тиранизъм.

***

Когато българският народ въстана против гръцкото духовенство, той замисли – казваме ний по-горе – един идеал на обществен живот, в който да се олицетвори неговото пълно равенство, без оличителни съсловия, върхуу здравите и възвишени християнски закони.
Още в началото на борбата си той нямаше по-малко на очи чорбаджийската каста, колкото кастата на гръцките калугери. Но той усети, че ще му бъде невъзможно да победи първата, преди да съсипе втората. Той си помисли, че чистонародното българско духовенство, което би възлязло на властта единствено чрез волята и чрез силата на народа, ще схване своя задатък, който е: да се съедини в един дух със стремленията на народа и да тръгне с него на борба против гордата онази каста на чорбаджиите, да затрие нейната сила и нейното влияние, а с нея и всичките отровни зарази, които излизат из нея като из тяло гнило, холерическо и към зло само настроено. Из тази само победаби се въздигнал българският народ съвсем здрав, чист, въодушевен и способен за нов живот.
Но ето че лукавото това съсловие, щом видя движението на народа, позна, че за неговите интереси нещо не би било толкоз сгодно, колкото да се отпусне и то на пороя – да се намеси в разправиите против гръцкото духовенство и полека-лека да вземе управлението на работите в ръцете си.
Даже, което стана повече от всичко, то се потруди да уплете в своите примки народното наше духовенство, да се съедини с него, за да последва и занапред своето върху народа владение, с тази разлика, че по-преди то правеше това чрез сътрудничеството на гръцкото духовенство, а сега да го прави с помощта на самото наше българско духовенство.

***

Не е сега пръв път, дето чрез печата се отваря приказка върху важната тази и толкоз заплашителна точка. Боението за възможното съединение на нашите калугери с чорбаджиите зародило се е отдавна. И ний чрез вестника си отколе взехме да ставаме отзив на тези страхове за народа. Читателите на листа ни може би помнят, че ний въставахме против това съединяване тогаз още, когато самата наша победа над гърците не беше освен един неизвестен въпрос. Буйството на нашите против гърците разправи отвличаше постоянно нашето внимание от таз точка, при това и ний никога не сме могли да уверим себе си, че нашето духовенство, което има пред очите си наказанието на гръцкото духовенство, ще остане дотолкоз заслепено и ще забрави високия си задатък, без което неговото обдържание, неговото вличние и сила обръщат се на нула. Подир свършванието на въпроса нащите очи бяха останали непрестанно отправени към нашето духовенство. В него беше ключът на ситуацията; то чрез пътя, по който щеше да тръгне, трябваше да ни укрепи в надеждите за едно по-хубаво бъдуще, за едно по-нравствено препорождение, или пък трябваше да уничтожи всичките наши надежди и да ни зададе страхове за едно по-трудно бъдуще, нежели що е било миналото наше.
Ето прочее мястото, дето трябва да отговорим на онзи по-горе положен въпрос: дали нашето духовенство отговаря на високия свой задатъл? Дали изпълнява своите длъжности като отбор, повикан да олицетвори в себе си всичките онези добродетели, които очертават възвишените и златните страници на евангелието и на апостоските послания? На конец – мисли ли нашето духовенство да се сдружи с народа и да защищава жизнените негови интереси, или пък тегли да се сдружи с явните негови неприятели, против неговата духовна свобода, против неговото благощастие и против всичкото негово бъдуще?
Известни събития, които излизат изсред някои общества, са както плодът на известни дървеса. Както плодът на едно дърво в каквината си отговаря на вътрешните материи, които съставляват самото дърво, така исто и събитията в духовния и политически живот по качеството си отговаря на вътрешните стихии, от които е съставено обществото, което ги е произвело. Плодът бива див, кисел, сладък, отровен или укрепителен, според самото дърво. Исто тъй и едно събитие бива полезно, вредително, похвално или скандално, според самото общество, което ги е произвело.
В началото още на нашата самостоятелна йерархия излезе изсред нея едно събитие, което произведе голяма вреда и тук, и по вън, а исто и в печата. То е избирането на Негово високопреосвещенство господина господина Григория за епархията Доростоло-Червенска. И то събитие не е ли способно да определи качеството на кръга, из който се е родило? Този плод не е ли кадърен да ни покаже вътрешността на дървото, на което е изникнал?
Онзи, когото волята и възклицанията на народа провъзведоха на най-високия черковен чин и по-голямата част на околостоящите му провъзведоха на архиерейския сан, человек, на когото лисическият, низкият и худородният характер е познат на нашата публика. Человек, който навред, дето е поминал, оставил е дири на развращената си природа, на своите лукавства и подлости, человек, най-сетне, който преди някоя година короняса славната своя биография с едно дело колкото недопростимо за едно свещено лице, толкоз безсловестно и скандалиозно! И то кога? Когато всичкият наш народ и всичкото по-образовано съсловие наше очакваше да види делата на своето висше духовенство, когато и всичките странни общества имаха върху нас вперени очите си, за да съдят за характера на новото това наше положение, за което се толкоз борихме!
Що трябва прочее да мислим за народното свое духовенство? Това ли е примерът, който дава за нравственото препородение на народа? Това ли е цветът на християнските добродетели, с които трябва да бъде окитено? Чрез таквизи ли дела мисли то да въздържи от конечно разпадвание разклатените вече основи на набожността и вярата у нашия народ?
Но нека оставим това и нека да дойдем на втората точка: нашето духовенство потърси ли да се облегне върху народа противу неговите неприятели, или се облегна върху неприятелите ни против правдините и свпбпдата на народа?
Ний разправихме по-горе за духа и за характера на чорбаджийското съсловие. Ний казахме как умее то през времето на борбата ни против гърците да се увлече в нашите редове и потвърдихме за отколешните наши страхове да не би и това наше духовенство да се суедини с тази каста и като се подкрепят една друга, да утвърдят своята неотговорна и самоволна власт над бедния народ.
Но ето че за жалост времената дойдоха да оделотворят всички наши страхове, дойдоха да покажат, че ний и в крайния степен на своя песимизъм не бяхме си мислевали един толкоз лош изход на работите, колкото що виждаме днеска на дело.
Тамо – в злополучния дом на възстановената наша народна черква, който обкитиха златните надежди и най-доблестните помишления и желания на българския народ, дето трябваше да е събран вече екзархийският съвет, излязъл из недрата на един народен събор – днес за днес тамо горделиво се обляга върху своята с нечисти средства придобита придобита сила онзи, когото всичкият свят припозна за сляпо и подло орудие на неприятелските нам страни, който, като се опира от една страна върху онази вред по отечеството ни разпространена мрежа на чорбаджии в сътрудничество с някои от ТТПП, налага своята воля даже върху добродушния наш екзарх. Тамо г. Пенчович и всичката му свита плетат интриги за всичко, само не за интереса и за доброто на българския народ.
О, българи, да останаха вашите надежди! Бедни народе, това ли бе съдено да дочакаш?

***

Но не излязохме ний тука да проливаме сълзи върху развалините на излъганите наши надежди, не излязохме да се оплакваме противу злочестата своя съдба. Тука е мястото, дето видяхме за нужно да се обърнем към н. Блаженство и към всичкото наше висше и ниже калугерство и да ги попитаме с всичката възможна сериозност: с таквози едно поведение знаят ли те какво правят? Знаят ли накъде отиват? Могат ли те да схванат какви ще бъдат следствията на това очевидно отстъпание от пътя, който им предначертава високото тяхно положение, като народни предводители и нравствени препородители?
Истина е, че сега на много места общините и особено там, дето чорбаджийската каста е още в силата си и преобладава, като че пригласят на кривите ноти на нашата екзархия и като че я утвърдяват в извратения път, по който е тръгнала. Но не трябва нашето духовенство да се уповава и не трябва да се обляга върху тези знакове. Подир блистателната наша победа над гърците по нас настана, естествено подир таквоз събитие, идущата епоха на реакцията и на отпочивание, на радост и на веселба. Всякой може да ни разбере, като кажем, че подобни победи са като крепките пития; те укрепват народите. Нашият народ е още като полуупит от своята победа. И онези, които искат да го експлоатируват, употребиха това сгодно време да ловят риба в мътна вода. Обаче няма да се мине много време, и народът ще дойде на себе си. Не е възможно, щото той да одобри делата и поведението на нашата екзархия. Всички онези, които имат очи, за да видят, и уши, за да слушат, могат да се уверчт като нас, че българският народ не се е родил да бъде стъпало и опашка на една шепа калугери и чорбаджии. Един огромен исполински глас се издава всред стихиите на българския народ; този глас отговаря на вътрешния характер негов и на неговото положение. В този глас се заключава идея висока и благотворна, идея, през която има да станат жертва всичките гнили и противонародни стихии. Ей, българският народ – нека добре размислят върху тази дума – е като огнедишуща гора, която работи изтрайно и на която не е дошло време да избухне. Ей, нека чуе тази дума нашето духовенство и нека знае, че то дреме върху вулкан.
Какво е стремлението на българския народ? Къде върви той?
За да отговорим точно на това питание, нужно е да захванем по-издалече.
Епохата на религиозния фаантизъм, на здравата още набожност във Франция в миналия вече осемнадесети век дойде към края си.
На 1789 избухна тамо голямата онази революция, която събори началата на християнството и се опита да установи върху техните развалини естествените начала или началата на истинското человечество.
Но по онова време знанията не бяха се още доволно арзвили, за да определят точно законите на естествената система. Французите не знаеха за правата на жената, че са равни с правата на мъжа. Те не вярваха, че пълната нравственост е необходима за мира и за спокойствието на человеческите общества и на чистотата на человеческото име. А що е повече, те нямаха понятие за страшния онзи закон в естеството, че всяка неправда има да се накаже още и тук на този свят, който виждаме с очите си, на който живеем. Поради това установлението на французката революция не остана трайно и вълните на християнизма, като се разпиляха от страшния онзи ураган, за време нахлуха пак във Франция и я завладяха.
Французката революция пропадна, но идеята й не пропадна. Тя взе да минува границите на Франция и да се разпространява в съседните германски и латински земи. Навред из Европа духовенството усети голямата опасност, която го заплашва. И то, за да поддържа вярата, разумя, че трябва саминко да стане образец на набожност, нравственост и родолюбие. Таквоз е въобще духовенството в европейските земи и чрез тези средства е спирало и спира насилното превращение на обществата, а е дало на арзвитието на работите едно толкоз тежко и трудно движение и що е главното, успяло е да поддържа властта и влиянието си до днес, за да не казвам, че то с това си поведение ще ги поддържа за дълго време още.
Нека пристъпим сега към предмета си.
Развитието на свобододумните идеи, като премина и разбуди всичките народи в Европа, стигна най-сетне и до нас – българите. Нашият народ – казвали сме го и на друго място, – колкото и да е млад и още и нов, умее да схване новите мисли и да се надъхне от тях. Ний разправяме в началото на настоящия си член какво впечатление му направиха те, каква цел да гони го подбудиха и какъв идеал да си състави го накараха. Тези нови мисли произведоха в него началото на народностите и се отразиха в повдига противу гръцкото влияние, което е, както се знае, една степен по-горе от началото на религиозния фанатизъм. Случи се при това, че и туй обстоятелство, дето у нас висшето духовенство да буъде чуждонародно и развратно до най-висока степен – да помогне на стремлението на българския народ. И тъй освен масата на народа, освен всичката наша интелигенция стана, щото и самото наше българско духовенство да се съедини с пороя и да пристане въз този черковен, политически и социален преврат (революция), при всичко че той много спомогна, за да се разслабят връзките на сляпото вярване в калугерската непогрешимост, даже и в надестествените начала в самата вяра.
И тъй, като математически пресметнато следствие на всичко това, което казахме, излиза, че нашето духовенство, което пороят на обстоятелствата доведе начело на българския народ, ако иска да поддържа влиянието си и силата си, трябва да се държи и занапред с общото движение на народа, то даже трябва да вземе само в ръцете си арзвитието на напредъка у нас: то трябва само да стане образец на истинна християнска добродетел и нравственост, на родолюбие, каквото е духовенството у други народи, а особено у братския нам и съплеменен народ – хърватите. Ако ли пък не направи това, то ще бъде завлечено от колелото на движението на народа и хвърлено в гроб заедно с началата, които не умее да защищава.

***

Ний изложихме по-горе духа си, стремлението на нашето народно наречено духовенство, ний доказахме, че то всичко прави, само не онова, което ртябва да прави. От нашите думи, т.е. от делата, които виждаме, че стават, става ясно, че нашето духовенство се е заразило от истите страсти, чрез които се отличи толкоз фенерската свита, и че то мисли да остане исто тъй непросветено върху задатъка, който му предлежи, както и гръцките калугери.
Знае ли нашето духовенство какво ни обещава това негово поведение? Знае ли то какви ще са следствията на пътя, по който е тръгнали?
Никой не може да ни набеди, че имаме частен някакъв интерес във въпроса, който разискваме. Ний веднъж само помислихме да стъпим в по-блиско сношение с един от нашите архиереи, когото съдбата почете повече от другите, и то с надеждата да го възкрепим единствено върху основите на чистите народни нтереси. Но ето че останахме излъгани. И не сме ли и ний един от онези, които посвятихме и здраве, и състояние за тази борба, конецът на която въздигна онези, които посрещахме с толкоз преданост и ентусиазъм, а против които въставаме сега, като виждаме, че не отговарят и на очакванията на народа, че не отговарят и на самите свои интереси, като не гиразбират сами? А що сме криви, ако победата не упи и нас, както другите, ако нашите ощи останаха бистри и сега виждат по-далече, нежели ощите на някои други?
Прочее, ний мислим и с всичкото си дълбоко уверение, с всичкото си чистосърдечие можем да се обърнем към нашите духовни отци в Екзархията и да им кажем: Внимавайте!
Внимавайте и не гледайте само във ведрото засега небе, защото ето, задава се облакът из крайния ъгъл на хоризонта и той е, който, ако не внимаваме, ще обърне всичката ваша радост в дълбока тъга, всичката ви слава – в неописван срам и всичкото ваше действувание – в невъзкресна смърт.
С изпъждането на гръцките калугери не се е свършила българската революция, нито пък ще се спре тя с това ваше поведение.Недейте се обверява на моменталния този мир, който владее нашето отечество. Той скоро ще се свърши и времето на новата борба ще настане.
Тази борба ще има политически и социален характер. Тогаз от вас ще се изискат дела, не думи, но дела високи и благотворни – дела, които да отговарят на великото вдъхновение на българския народ. Уви на онез, които не са приготвени за това?
Не съглеждате ли вий онези светли точки, които се вестяват тук-там из нашето отечество и между нашата публика и които предвестяват нови времена, нови образования, които има да се въздигат върху развалините на вехтите? Не усещате ли, че тези искри не са освен предтечи на големия огън, който има да загори в гърдите на всичкия народ, понеже самият характер на народа и самото му положение го прави способен за таквоз едно движение? Нямате ли толкова политическа разумност да разберете, че този огън гори много народи и че другаде неговото избухвание се възпира от умните духовни власти, а у нас, ако не станете вий нравствени, разумни, напредъчни и родолюбиви, ще ускорите избухванието на вулкана, който вас най-напред има да помете?
Ето например и ний сме един от многото онези деятели по народното въздигане, и ето в искреността си ставаме да ви кажем, че няма да търпим, щото вий чрез несправедливостта си и чрез слабото си родолюбие да станете причина за уголемяването на и тъй тежките рани, от които е покрит бедният наш народ. Ний искаме от вас нова почва, нов живот. Ако вий не сте кадърни да изпълните желанието на тоз народ върху черковните основи, ще го принудите да подири това върху друга някоя основа, която ще бъде вашето пропадение, защото вий ще сте отговорни както за злините, които може да сполетят народа, тъй и за собствената си гибел, защото се показвахте неспособни за задатъка, който беше възложен връз вас.

Македония, 1872

Прочети още...

КЪМ СИРОМАСИТЕ БРАТЯ

Дните ми минуват
в скърби и печали;
беди и неволи
за мене са дали.

За мене, за моите
братя и роднини –
все за нас са тези
усилни години.

Тъжа аз за мене,
че ма зло спопогна;
тъжа и за тях аз –
как да им помогна!
Как да им помогна?
Що мога да сторя?
Мога ли със злото
сам да се преборя?

От земята никнат
за нас скърби, нужди,
а нейните блага
за нази са чужди…

За нас е, горчици,
желязно небето –
тамо слънце грее,
но за нас не е то…
Бедни сиромаси!
Мали мои братя!
Имам аз за вази
широки обятья.

Имам сърце топло,
имам душа страдна,
но те не доставят
участ по-отрадна.
Няма в мен спасениье
от тъги-тирани;
няма цяр у мене
за вашите рани.

Вази ви натискат,
как да ви отбраня?
Вий ходите гладни,
с що да ви нахраня?

Било силна воля
при нямане сръки –
по-тежка неволя,
по-големи мъки…

О, ще следват вечно
работи безпътни…
Лейте, очи, сълзи
като порой мътни.

Прочети още...

ПЕТНА В НАШИЯ ОБЩЕСТВЕН ЖИВОТ

Никой народ няма в живота си толкоз и таквиз груби противоречия и несъобразности, колкото има в живота на нашия народ.
Бедни материално и невежествени духом, мнозина от нас искат да се покажат, че са нещо повече, от каквото са. Облеклото на тези хора е по последната мода, а животът им – подражание на европейския. Думите им са за големи работи и желанията им клонят към високи положения. За достойнството им не питай, те се считат достойни за всичко, без най-малко приготовление и без положителни способности.
Тези хора забравят де живеят, на кой народ принадлежат и какво е състоянието на този наро. Като гледат на това състояние, те не познават и нуждите на народа, а слугуват на цели, които са почти всякога противоположни на народните.
Когато влезеш в някой български град, ти ще се смаеш пред тези български глави на европейски манер. Те ще ти говорят с някакви безразборно избрани по вестниците думи и ще се мъчат да ти внушат, че те са не като другите.
Ако бяха се спрели тези глупави претенции само на това, само на думите и дрехите, ний не бихме казали ни дума, защото всякой е всободен да живее и да се облича както ще. Но претенциите се простират по-надалеч; те се вмъкват в общите ни работи и докарват, гледай ти, лошавини. Това последното ни кара да поговорим на читателите си за тези, от тази пасмина, наши сънародници.
Като не приличат на народа по външност, тези хора си намислили, че не му приличат и по вътрешните си достойнства. Народът е за тях куп от глупави твари: а те самите са разумът и главата на тази безсмислена маса. Каквото главата стои над тялото, тъй и те искат да стоят над всичкия народ.
Еднъж погрешни в мислите си за себе си, тези ховра на всичко ще гледат и гледат погрешно. Те понечват оттам, дето да прибират работите в ръцете си, да разправят всичко и над всичко да стоят. И тъй дохожда, че те се турят начело на обшествените и народните ни дела; навсякъде почти общинските работи са в ръцете на таквизи самомнителни управители и затуй са и тъй управени и отиват толкоз добре, както ги виждаме.
Колко пътя ни се е случвало да чуеме от тези високо достойни хора, че на събранията не трябвало да се викат простите хора (народът), защото нищо не разбирали. Но, господа самоуправници, същото това, дето казвате, че народът е прост, трябва да ви кара да го приемете в събранията, щото вашите светлини да осветляват и него и да го изваждат от невежеството, за което го презират.
Ний страдахме и плакахме от едновремешните чорбаджии, но изпаднахме на по-лоши. Старите чорбаджии угаснаха на много места; на чорбаджилъкът, гледаме, че угаснува… Мястото на старите заловиха млади чорбаджии, които се носят по европейски и без да разбират от нищо европейско. Тези млади чорбаджии са, които се считат за най-достойни между българите, само и само защото са облечени по модата и знаят да лъжат много по-безсъвестно от старите чорбаджии, още и без да се причървяват; те са, които замазват очите на света с няколко книжни думи и покриват с думите си най-дебелото невежество в делата на обществото; те са, които употребяват общите работи за средства към високи положения; теса, които напущат скромните, но почетните си занятия за чорбаджилъка и за месечните заплати: пт тях са, които подкопават желания и стремления, за да спечелят благоволението на началството и да станат стражари на народа си; те са, които отстраняват днес народа от общите работи и които показват едно тираническо своеволие. С една дума, те са, които висят днес на врата на народа наместо старите до вчера чорбаджии.
Когато сравни человек делата на старите чорбаджии-изедници с делата на младите чорбаджии-модници, у последните ще се намерят по-големи мерзости.
Злините на старите чорбаджии рядкоса закачали повече от една община, но злините на днешните чорбаджии закачат цял народ. Безмерното честолюбие на тези чорбаджии се простира на всичките работи и всичко закача: общите дела на цял народ, вестникарството, училищата, черковните дела – всичко подпада по тяхното злоупотребление, от всичко строят подножието на своето въздигание.
Инак не може и да бъде. Когато едни хора не познават себе си и народа си, когато те искат да живечт не по заслугите си и достойнствата си, а по примера на по-горните от тях, тогаз не ще съмнение, че всичката им деятелност ще бъде вредителна. За да получат средства за своя живот и големи заплати без положителни достойнства, те трябва да употребяват в дело най-долните качества като: лъжа, лицемерие и други, още по-добри от тях.
Еда са малко теготиите на народа, та трябва и самите синове, които е той родил, да го натоварят с още нови? Наместо да вървим с народа и да споделяме всичките му нужди и лишения, наместо да му помагаме с всичките си сили в удовлетворението на нуждите и в облекчението на лишенията му, ний оставяме народа в калът, а сами се вьздигаме нагоре, като стъпваме на гърба му. За да живеем като по-горните, ний правим всякакви мерзости и съсипваме цял народ. Ний не щем да знаем за състоянието на народа и не мислим – нашият живот прилича ли колко-годе с живота на народа и съгласява ли се с него.
Че нашият живот е пълно противоречие на народната патриархална простота, че нашата охолност, купена със задушавание на нравстваното чувство, е голяма несъобразеност всред народната оскъдност – за това ний не си ни помисляме. Ний искаме нам да е добре, а целият народ, ако ще, и на огън изгоря.
Ако ни слушат, ний сме най-умните в народа; а пък нямаме ни толкоз ум да разберем на какво приличаме с европейската си боя върху платното на народния живот. Имаме ум да се ползваме от лъжата, но нямаме ум да разберем, че лъжата не завожда надалеч и че благополучието от лъжа тъкожде лъжовно.
С искането си да се покажем европейци ний се явяваме добри маймуни, които вършат всичко по подражание и на които всичкото изкуство състои в някакви играчки за услаждане на зрителите-господари.
Умният човек никога не живее по примера на другите. Той всякога гледа своите средства и се съгласява с обстоятелства, които окружават народа му. За умния человек е несносно това, дето народът да живее просто и да се бори със сиромашията, а той да се гордее с модните си дрехи, с престорения си живот и незаконна разкошност. За него това не е человещина!
И нес паведливо, и омразно е да ламтим за почести, за да се отделим по-скоро от народа и да се възправим над него; но неразумието не ни оставя да видим тази голяма несправедливост. Ний сме запнали нагоре и не снемаме очи да погледнем и надолу. Ний гледаме само онези, що са над нас, що са по-богати, и по-охолни, и всичките ни грижи са – как да се възкачим до тях.
Да погледнем надолу и да видим бедните и претеснените, на това не се решаваме. Ако бихме хвърляли очи надолу, ако бихме гледали по-често оскъдността до най-долните й степени, тогаз ний мн-малко бихме противоречили в общия живот на народа, по-малко бихме бягали подир чорбаджилъка и европеизма и по-малко бихме обременявали народа. Тогаз ний щяхме да бъдем благодарни от своето скромно положение и не щяхме да го меняваме с безсъвестност. Тогаз ний бихме имали по-голяма человещина.
Тогаз ний бихме се държали о народа с двете си ръце и никога не бихме желали да се въздигаме без него. Тогаз нашето деление от народа щеше да ни се покаже във всичката си отвратителност…
Человек не е безумно животно, но същество разумно и общежително; той не може да примине без подобните нему ни една минута. Още по-малко може той без тези, които говорят неговът език, които го обикалят от вси страни. Но като има нужда от обществото и като получава неговите помощи на всякой час, на всяка стъпка, той с това се задължава, обвързва се с длъжности към това общество. Обществото има право да чака от него изпълнението на тези длъжности и да не прощава николу тяхното пренебрежение.
Додето человек се счита член на едно общество, той трябва да дели и злото, и доброто на това общество. Който се показва член само тогаз, когато има да се ползува, а в тежките минути оставя обществото и дори отива срещу неговите интереси, той не трябва да се счита за част от обществото и не трябва да се казва, че принадлежи на еди-кой си народ. Обществото трябва да отсича от себе си таквизи членове и да ги покрива с всеобщо презрение.
Просим извинение от всички онези, които не са тази пасмина, за която си позволихме да поговорим.

Македония, 1871 г.

Прочети още...

Из отговорът към

(Уломка)

… Със думи, друже, медени
приканяш мя да пея;
но как аз с устни ледени
на песен да посмея?…

Ни сила има в мен, ни страст,
аз всещ съм замъждяла.
Изгубил съм и свят и глас –
Да пям ми са отщяло.

Да пям!… Кажи ми, на кого?
Защо ли? За какво ли?
Кат няма друго освен зло,
страданья и неволи!

Не виж ли? Редом лошота,
злочестини големи!
Беди ми склопили уста,
за песен те са неми…

Да пям не мога и не ща,
да плача искам жално –
не над безмълвни гробища,
а над житье страдално.

За плач що трябват гробища?
Страна на смърт не е ли
земята с наште дворища,
додет сми са прострели?

Жив няма, няма ни един
с дух бодур и свободен –
едничък бащин, майчин син
пророк до нас проводен.

Заспали всички в тъмота
и никой свет не ище.
Заспали! Мрак и пустота
над нашите жилища!

Да плачем над лежащите
в земите преизподни,
ще бъдат, друже, нашите
сълзи съвсем безплодни…

О, нека, нека си лежат
там мъртвите спокойно…
За плач са тези, на светът
що плъзнат недостойно…

За плач са наште, по дома
що живи не живеят,
те са достойни за тъма,
в тъмата чунким тлеят.

Прочети още...

Не растат саминки в поле цветовете

Не растат саминки в поле цветовете,
нито птички пеят сами в пролетта;
без сърце другарско тежки са денете,
тежък без надежди живот на света.

И ти, мое ясно, несравнено цвете,
смъртта покоси те с ледена ръка –
без време усърна, без време улете
и на мене само завеща тъга.

Не растат саминки в поле цветовете,
нито пеят птички сами в пролетта;
без сърце другарско тежки са денете,
тежък без надежди живот на света.

Прочети още...

НЕ ПЕЙ МИ СЕ

Не пей ми се. И защо ли да пея
в тез години аз в каквито живея!
Как ся пеят славни песни за стари,
тамо, дето днешните са заспали?
Как се слави древна мудрост, юнашство,
тамо дето днес от тях е сирашство?
Пеял бил съм и стихове нареждал,
коя полза и каква ли надежда,
като няма кой да слуша, разбира
туй, що пея, туй, що дрънкам на лира?
– Като няма в труд поету награда,
чезне песен, фантазия отпада.

Ах, напразно стар ся спомен тъй сили
да направи песните ми премили!
Веч за песни миналото не пита,
сегашното — люби лира разбита…
Славни песни днес нито са възможни;
веч за слава достойните измрели,
а живите кат че не са живели –
нечувствени, равнодушни, нищтожни…
– Народ, който глух на песни остава,
глуха вечно за него е и слава.

Кой да слуша като не ся намира,
ще окача нямата си аз лира
там в безводни и ронливи долини,
на безродни и бодливи глогини…

Нека там и ветрец струни подрънва,
нека глухо с звук на жалби покънва,
дор настане друг род с чувство по-знойно,
ново време, по за песни достойно…

Прочети още...

ВЕЛИКАТА ИДЕЯ НА БЪЛГАРИТЕ

Годината 1869 ще се отличава като една от най-знаменитите колцета във веригата на новата наша история. Защото в таз година българският народ, задържаван дълго време от врътливото и досега отступающето решение на въпроса, реши се да го остави настрана и да тръгне сам напред, в събирането на своите пръснати и залинели сили и в заляганието да улучшава и поправя състоянието си.
Като за нас не е малка стъпката, която направи нашът народ, тъй също не са малки и нейните следствия. Нов един дух проникна и премина през замъртвялото наше тяло, нов живот задуха в основите на нашето устройство, нова деятелност обзе всичките наши части и ний като че се събудихме на нова борба за материалното и моралното си въздигание – с една дума, всичкият български бит като че въстава и се напъва да прави една по-силна крачка да прескочи една по-голяма пречка и да се въземе един степен по-горе в умствената стълба на своето развитие.
И като положим, че общото движение на нашето развитие стъпва в кръга на просвещението, сир[еч] че положението на народа ни се означава според положението на нашите учебни заведения според тяхното количество, според каквината им и според състоянието на нашата книжнина, то читателите ни ще са в състояние да познаят, че и стъпката, която сме направили и предлежи да направим, че излязва навън от кръга на нашето стремление към образованието.
За от таз страна като говорим, ний можем вече да кажем, че ако и да не е доколкото трябва развит народът ни, то е доволно подготвен, за да подземе всестранно въпроса за училищата, да разисква съставните негови части и да тури в действие решението, което би означавало явното мнение. Тоз въпрос, слабо досегнуван досега, не е бил сериозно и обществено разискван, но днес, види се, вече е дошел до зазрението си. Настанало е вече време, за да обърнем всичкото си внимание връз състоянието и наредбата на нашите училища. Настанало е време да се постараем, за да турим поменатото наше към просвещението движение върху основи, които да могат да оздравят умственото и нравственото ни напредвание.
За да покажем по-живо нуждата на тез реформи, нека ни бъде позволено да направим един кратък преглед на днешното наше учебно състояние.
От деня, когато удари часът на нашето пробуждание, до днес, предметът, който е единствено привличал нашите занимания, бил е: събуждението на народа. Във всичките общини първото събуждание се е означавало с отварянето на по едно училище; не както естествено е бивало, устроението и наредата на тези новоотворени училища е зависело от волята на учителите и то е носело на себе си отпечата на техните способности и достойнства; и тъй е ставало, щото през течението на времето училищата, които всяка община, всякой фрад или село са отваряли, всички са били по един особен начин устроени, с особена метода, а още и с разни и често даже съвсем несгодни учебни книги. При това нека забележим, че всяко променение на учителите привождало е и нови променения в учебния курс; а като си представим колко честоса ставали тез променения – то ще можем да си въобразим хаоса, бъркотиите и нередовностите, които са владели и владеят още в кръга на нашето развитие в науките.
От това става твърде ясно, че нашето направление в науките е сувсем недостатъчно. Всякой ученик е учил или учи още нещо, но таквоз, което му е дошло и му иде като от кой вятър е веял вчера или вее днес и който ще вее утре; нищо постоенно, нищо основно, нищо трайно.
При всичко това познаванието на ползите от науката беше станало доста чувствуемо в България и множество наши съотечественици се пръснаха по европейските високи и редовни учебни заведения, за да свършат един кой да е правилен и пълен курс, а доста от тях се и завърнаха вече. И правото е, че ний не можем да отречем, че нашето отечество не е видяло значителни ползи от тях. Но трябва да признаем, че действието на тези наши млади учени е далеч от да е било таквоз, каквото при други обстоятелства би могло да бъде. Защото те, пръснати по арзни страни на Европа, свършили са науките далеч от отечеството си, всред чужди народи; по това и са получавали и различно възпитание, приемали са разни начала и най-несъобразни вдъхновения. От това произлезе, че мнозина от тяхне са се нито завърнали в отечеството си, други ако и да са дошли, не са могли или не са умели да съобразят своята деятелност с изтинните нужди на народа, трети пък, които се посветиха на учителското звание, не сториха освен за умножение на общия смут да приложат още по някоя метода в нарежданието на училищните преподавания.
Ето очертанието на таз епоха, която ний наскоро с божата помощ ще изминем. Нашите читатели виждат, че у нас се е действувало нещо, всякой гражданин, всякой учител, всякой ученик и всякой друг по-развит българин е действувал по частно, засебно, и ний можем да кажем, че сме получили за резултат цял куп неслепени и несглобени ползи. Не туй само можехме и да получим, туй можеше само да ни даде първата част на таз епоха на нашето развитие, защото, ако кажем да вникнем по-добре в духа на таз епоха и да изследваме по-точно направлението й, ще съгледаме, че главната наша цел е била само как да тръснем от врата си гърците: стремлението ни към учението едва ли не е било сматряно само като средство на това. По тази причина и ний че нашите общини и народът въобще служили са си с това средство само толкоз, колкото им е било нужно, за да постигнат целта си. От това се и забележва, че онез градове, които можеха донегде да се освободят от ярема на фанариотското владичество, тамо се показа изпосле и равнодушие някакво към училищата: а то е, защото се вижда, че нямат още първо понятие за тях и само пред вида на неприятеля си тъкмят оръжията. По границите само някъде, дето българщината при събужданието си идеше в стълкновение с гърцизма, съсредоточаваше се още някакъв живот, някаква деятелност. В Пловдив например, дето борбата между двата елемента е получила един трраен и нерешим характер, образованието е най-добре успяло, училищата са били предмет на постоянни занимания; и тоз пример е достатъчно да се покаже естествеността на характеристиката, на таз епоха, според както я изложихме.
Но и туй направление, ухрабно от тази страна, не се забави да принесе полза от друга. Неоспоримо е днес, че идеята за отръгнуванието ни от гърците и за възстановлението на черковната ни независимост, е, която е най-вече съдействувала за обединение и осредоточение на всички българи, като стана точка за тежненията и стремленията на всички; и днес, когато денят на тази идея залязва, тя оставя българския народ, снабден с чувство за единство и за съвокупно действувание, пред зорите на другия работен ден за уреждание на учебните наши заведения, при които, както вече рекохме, се е събрал уже доволен куп на несглобени ползи.
Ний сме честити, като можем да забележим, че от встъпванието на текущата година доста заявения станаха от страна на народа към това ново направление (както с време сме помянували за тях), и това, що ни прави да се радуваме, е, че тези заявения от ден на ден стават повече и у народа въобще се показва по-силна воля за деятелност на това поприще; и то е, което ни насърчава да излезем с настоящите редовце и да произнесем тържествено, че е настанало вече време да се действува по тази част.
Нека убо съгласим силите си и задружно, всенародно да предприемем устроението ако не на друго някое по-високо народно училище, а то поне на една първа гимназия, в която като свършват учениците, да могат да постъпят в кой да е университет. Нека положим всичките си грижи за осуъществяването на таз велика за нас идея, на тази необходима народна потребност.
Като изваждаме на вестникарския губер за разисквание, ний не ще се разпростираме сега да разправим за ползите от таквоз едно учебно заведение, ни за неговото влияние върху нарежданието и на всичките съществующи и будущи училища в отечеството ни; а още по-малко да влязваме в подробности върху устройството и програмата на таквоз едно народно учебно заведение. Ний оставяме инициативата за всичко това на тезо, на които принадлежи, без да отричаме стълповете на листа си за всякого, който има воля и който умее да мисли и да говори за това, а ще се върнем в идущия брой да поговорим где е най-добре да се устрои таквоз едно учебно заведение.

Македония, 1869г

Прочети още...

Основите на днешната цивилизация

Както в природния свят всяка ствар1 расте и ся развива според свойствените си качества, тъй и человек изявява живота си в обществото съобразно с естеството си. От многобройните определения, които ся дадоха връх туй чудно наистина и многообразно същество, най-точното е онуй, което определя человека животно обществено напредователно. Человек, щом си съзнае, поченва да гони едно кое-годе улучшепне в състоянието си. Стремлението, явно или тайно, към едно усъвършенствувание ся вижда като един закон, вроден в него. Всичките сили на человечеството въобще връх тази точка ся съсредоточават. Сякаш че има някоя тайнствена сила, която да го гони непреривно и да му повтаря ежедневно: Напред! Напред! И наистина колкото пречки и да са ся представяли, то при всичко това человечеството всякога пак е вървяло и върви еще в пътят на напредъкът.
Но може ли да стане напредък, може ли да ся усъвършенствува человечеството вън от обществото, вън от гражданския и политическия живот? Ето въпрос колкото лек по видимому, толкоз по-тежък по важността си и по разискванията, които той въздигна между учените. Но ако е неоспорима истина, че человек е не само животно напредователно, но и обществено, също тъй е несумнително, че и напреднуванието е невъзможно вън от политическия и гражданския живот. Напротив, колко повече чо-ловек ся обучава в тойзи живот, толкоз по-лесно ся върши и постепенното усъвършенствувание и толкоз по-чувствително става то. Политическия и гражданския живот е даже и главната цел, която гони человек в деятелността си и в подвизите си за едно по-горне усъвършенствувание, защото само от разпространението на тойзи живот ще ся роди с време съвършеното братолюбие между человеците.
И тъй, благополучните устроения на человеческите общества и непрестанното им движение към напредванието, ето що съставя цивилизацията, реч, която и по самото си латинско произхождение значи начинът, с който живеят членовете на един благоустроен град, на едно мъдроуправляемо общество.
Следователно цивилизация ще каже „редовен живот в добре наредено общество, справедливо удовлетворение на необходимите нужди за обществения живот, свободно развитие на человеческите сили, ежедневно улучшение на настоящето състояние, справедлива и действителна равност помежду членовете на туй общество, уважение към съставените и одобрени от тях закони, непрекъсвано напредвание в нравственото и веществено благоденствие“. Человеческия род, зет в целокупността си, длъжен е да изявява всите вложени в него сили или чрез разумът, или чрез деятелността си. Туй е назначението на человеческата цивилизация. Религията в чистотата си, художествата, науките, добрите политически устави, добрите обществени заведения, промишлеността, всички тези са съвременно знакове и помощници на цивилизацията и от всички тези неща изобилува днешния век.
Но връх що ся основава съвременната цивилизация? Де ся е родила тя? Де ся е развила? Откъде ни иде? Нека никой не помисли, че за да ся ползуват днешните человечески общества от съвременната цивилизация, излишно им е да узнаят изворът й. Миналото винаги е било поучително за сегашното и сегашното бива по-полезно, кога узнаем преминалото. Онзи, който черпи вода из един кладенец, можеше повече да ся ползува, ако би знаял откъде иде и през какви места минува тя.
Основите на днешната цивилизация са три: тоест старогръцкото и римското образование, християнството и третьо, особения характер на народите, които при падението на Римската империя възобновиха изтощената кръв на человечеството.
Старогръцкия свят много спомогна за развитието на всеобщата цивилизация. В него се чу най-напред името гражданин, тоест человек свободен, член на едно устроено общество, имеюш право да участвува в управлението му. В него ся развиха почти съвършено всичките науки до най-високий степен: освен естествените, в него ся усъвършенствуваха и прекрасните художества. В него ся обработи най-напред и художествен язик, силно и необходимо орудне за напредваннето на цивилизацията.
А римлянете, конто във филологията си си зеха почти всичко от старите гърци, отличиха ся повече от тях в развитието на правото. Техните строги законоведци правят и до днес услуги на человечеството. Те тъй добре усъвършенствуваха тази наука въз всичките й почти части, щото по римското право, с малки изключения, ся управлява и днeс еще цяла Европа. Освен в правото римлянете ся отличиха и в политическото управление, тъй що много от техните политически устави ся намират и до днес в действие под друг вид и под друго име.
А християнството опитоми варварите и от начало до конец на средния век то биде самият благодетел и утешител на страждущото человечество, то е било като слънце невидимо, което е огрявало тогавашното общество. Освен туй християнството провъзгласи тържествено равенството между человеците и то първо донесе в светът мисълта за едно всеобще братство, към което от ден на ден все повече ся стреми человечеството. На божествената Христова вяра дължат тоже днешните просветени народи своето преобразование. В християнството ся роди чувството на самоотвержението, изворът на всяко общополезно дело.
Колкото ся касае до народите, които ся населиха в Европа после падението на Римската империя, а особено германските племена, тям най-вече е длъжна съвременната цивилизация, съществените начала и по-първите примери на политическата свобода. Тям е длъжен тоже вечна признателност и красния пол, защото германските племена първи отдадоха приличното уважение към жената и те способствуваха най-вече да улучшат нейното обществено състояние. Туй приключение е от най-важните във всеобщата история и можем каза, че то отваря нова епоха в нея. Оттогаз ся развиха нови добродетели и тогаз жената зе да участвува, косвено или некосвено, във вървежът на цивилизацията, в усовършенствуванието на человечеството.
Тези са трите основи, трите стълпове, върху които ся въздига съвременната цивилизация, която, като продължава старата, развива ся повече и разпространява пределите си. Колкото за науките и няколко части от художеството, може старите гърци да останат или завсегда учители на человеческия род, или поне славни съперници на съвременните учени и художници. Но, от друга страна, съвременната цивилизация надминува древната по много части. Тъй например древния свят никакво притязение не може да има връх това, що ся отнася до днешното развитие на естествените науки, до промишлеността, до общественото и политическото състояние на просветените днес народи. Още едно нещо, което дава връх на днешната цивилизация над старата, то е отсъствието на робството. Робството е било узаконено в старогръцкия и римския свят. Днес най-тежките работи ги вършат машини, а във време оно живи машини са били клетите роби; гражданете, или свободните человеци, за унизение са считали всяко друго дело освен науката, художеството, политиката и боят.
Онуй още, което отличава днешната цивилизация от старата, то е скоростта, с която ся развива и разпространява. Откритието на Америка, изобретението на печатът, усовършенствуванието на мореплуванието, железните пътища, телеграфите, пощенските учреждения, всичко туй показва, че съвременната цивилизация е твърде скоро вървяла и е извършила дела геройски. Блажени и честити онези места, в които тя цъфти днес съвършено от всяка точка на зрението. Но нека ся не отчайват и тези, които са останали назад! Идеите днес летят като светкавици от един край на светът до другий. Благополучни онези, които знаят да ся ползуват от тях! Но три пъти по-благополучни онези народи, които би могли да оценят справедливо всичко, що им ся представя като произведение на съвременната цивилизация. На никакво нещо истинната стойност не може ся оцени по външното му лице. Ето защо е необходимо да знае человек от какво ся съставя и от какви начала ся води днешната европейска цивилизация. Но само по това строго условие могат ся ползува от нея народите, които са закъснели в образованието. Инак тежко и горко на тях! Те щат всякога да земат лъжовната бляскавост за чисто злато, притворната хубост за жива добродетел, празнословието за красноречие, обещанията за дела и преправените одежди и градове за облекло и обиталище на цивилизацията!!
Статията е публикувна във в. „Македония“ през 1867 г.

1 ствар – твар, живо същство, предмет

Прочети още...

10-те заповеди на писателите

Когато пишете, тряба да имате пред очи следующите правила:
1) Да сте кратки, защото е векът на телеграфите и на стенографите.
2) Да сте определени; сиреч да не описувате за един предмет, без да го посочвате, че е този той.
3) Да излагате събитията безискуствено и безпристрастно.
4) Да отбягвате от предисловието и да ся вглъбвате отведнъж в предмета, както добрийт плувец в студената вода.
5) Когато пишете някоя фраза, която имате за изключителто добра, теглете под нея пръчка. Извънредното явлни привлича вниманието на всички.
6) Да бъдете кратки, сиреч да сяя уверявате по-напред, че наистина имате в ума си някоя идея и тогаз да я излагате в късо.
7) Когато статиит ви или изложенията ви са пълни, отсечете от тях всичко излишно говорение; защото не е в многото хубавото, но в хубавото многото.
8) Да правите периодите си къси. Лаконизмът е язикът на господарите и на големите мъжйе.
9) Да отбягвате от всякой язик накамарен, претоварен и прпълнен. Най-простий е най-добър.
10) Да пишете така, щото лесно да ся прочита. Иерографическийт язик е самийт, който е намерил верни читатели.

Статията е публикувана във вестник “Гайда” през 1866 г.

Прочети още...

ЦАРИГРАДСКО УСТИЕ

Хладен е вечер и росен,
месеца горе възлязва;
от минарето високо
млад меезимин протака
песен вечерна етсия.

Дулги ся дълго простират
сенки от пъстри палати,
както тез сенки грамадни,
нощем ведите що правят.

Тук светила са светнали,
гласове татък екнали;
там кипариси сгъстени
гробно ми вардят мълчанье.

В лъскаво светло заркало
от море невълнувано,
лъскави светли елмази,
ясна ми хубост безмълвна
на небо щиро, безкрайно
грейнали отражяват ся!

Тук жаловито потрепват
листи върбови зелени;
тамо па капе, улита
цвят от калинка завянал.
Тук лети мирис от цветье,
там пеперуда виж дреме
в пазви цветущи на шипок!

О, какво място врачовно!
О, какъв климат вълшебник,
всичко е сласти, та страсти!

Ето небето, звездите;
ето морето, вълните;
сладко ми нощно мерцанье,
хладно и росно диханье,
щедра, богата природа,
силно и мощно растенье.

Ей и туй птиче, що пее
сладката песен любовна!
Здравствуйте, о поетични
златни тракийски приморья!

Здравствуйте, гори зелени,
долини с води студени,
с меки морави полени –
вас, що ви тъпчат потулно
двой по двой млади влюбени!

Прочети още...