ОУ "Петко Рачев Славейков" гр. Варна

Категория Петко Рачев Славейков

Орел и рак и щука

Орел и рак и щука,
не зная по каква сполука,
такваз им работа дошла
да теглят наедно кола.
И ето те са впрягат,
напъват са, напрягат,
ей тъй, че ще са пукнат чак,
а пустите кола не мръдват пак.
Те можаха покара
най-лесничко товара,
но на, орелът кат крилат
все теглял нависоко,
кир Рачо – теглял наназад,
а щуката – в дълбоко.
Кой крив, кой прав – не знам,
Товарът и до нине там.
Несговорна дружина – не могат си почина.

Прочети още...

Мудно ходи нашто време

Мудно ходи нашто време;
мина вече наший ред…
Зрей отсега младо племе,
със надежди за напред.
Нас неволи надделяха –
вазе те да не смутят…
Уморените заспаха
живите – те нека бдят.

Срам томува, който тъжи,
че в света й минутен гост –
слава, във ръка с оръже,
който бди на своя пост.
Туй, що старите зачнаха,
млади ще го вкарат в път…
Уморените заспаха,
живите – те нека бдят.

Почвата е веч готова,
сейте, пролет дори грей –
семето на право слово
с време да класи и зрей.
Ето нови дни настаха,
те на смяна ви зоват…
Уморените заспаха
живите – те нека бдят.

Прочети още...

ДА ГО КАЖЕМ ЮНАШКИ

Четири години ли стана, пет ли, откак се урашисваме ний с черковния наш въпрос, досега таквоз попитване не са ни попитвали нито черквата, нито нашите едноверни братя, гърците. Сега ни питат и призоват ни публично да се отговорим и да кажем юнашки желайме ли сприятеляването…
Съвсем що нашето до нине поведене е един най-явствен отговор срещу това питане, но понеже е имало хора още да го не познават или да се сумняват, нека го кажел публично и юнашки.
Оставаме настрана неправедното и противозаконното уничтожение на нашите самостоятелни черкви, оставяме настрана и завладението на архиерейските ни престоли от гръцки архиереи. Да не казваме какви мерки взеха те за изтребванието и съществующата наша книжнина и как сполучиха да изместят езика ни от черквите и училищата, и как го замениха с гръцкия, и какви следствия възима вързването на словото божие в нашето отечество. Да не споменуваме скръбните времена, когато нашите манастири се затваряха и запустяваха или се вземаха и се даваха на калугери гърци; когато българските духовници и таксидиоти се гонеха и притесняваха, а гърци духовници и таксидиоти чак от Синая и от Божигроб пълнеха България и на добри атове, със сеизи и сексени ходеха от село на село, притесняваха бедния народ, та го пленяха и го глобяха, както искаха; и какви нравствени повреди станаха от техните съблазнителни примери. Да не изчисляваме жертвите на владишките своеволия, когато по едно мановение на патриархията толкози българи, и духовни, и миряни, ги улавяха с халки на врата като зверове и ги провождаха на заточение, накъдето искаха. Да смълчим и тези по-пресните насилия, когато подир танзимата българите се възимаха свободни да въведат по някои места народния си език, какво си притеглиха и как се клеветяха, запираха и гонеха българските учители[1]. Да дойдем до една епоха по-близка. Да захванем от десет години насам.
Най-напред се обадихме ний да се оплакваме от нетърпимите своеволия и прекалените злоупотребления на гръцките владици, злоупотребления вече засвидетелствувани, и оплаквахме се не другаде някъде, но на черквата – на великата черква, която ний познавахме и имахме за майка. Но нашите оплаквания не само не се взеха ни веднъж во внимание, ами своеволията и злоупотребленията като на инат се удвояваха. Черквата глуха на всичко, що й се представяше, с ожесточение поддържаше своите питомци, които с по-голямо озлобление притесняваха народа и проследуваха жестоко тези, които дерзняха да обнаружат своето незадоволство или да възвисят глас противо техните злоупотребления. Тези, които прибягваха до правосъдието на черквата, пресполвяваха живота си в Цариград и гниеха по кюшетата на хановете и нямаше кой да ги послуша.
Отчаяни най-после българите от черквата, взеха да прибягват до правосъдието и милостта на ч[естното] правитество, но от това се породиха други вид смущения и ний се намерихме още в по-критическо положение. Преследуванията не бяха вече частни, но вземаха един общ характер. Не само че интриги се положиха в действие, за да компрометират верността на българския народ към държавния престол, но и явни оклеветявания в това отношение се представиха на Портата връх българите от най-големите и главните български епархии. Ний казваме за Търновската и Пловдивската, които дерзнаха най-напред да се отнесат до Портата с оплакване против злоупотребленията на гръцките владици. Клеветите не помогнаха нищо на клеветниците. Царското правителство не постъпи тъй, както ги тях блазнеше, то разпита, изследува и се увери в невиността на българския народ. Но малко ли хора стояха запрени и време изгубиха, от пари излязоха и се разориха, доде се разправят! Че и тези озлобления се видяха белким малко на черквата в ожесточението й против българския народ, но посегна най-подир да аргоса свешениците и да затвоти едничката им в столицата черква, която с толкоз молби и след толкоз години едва бяха сподобили да имат.
Българите, онеправдани така жестоко от своеволията на тази черква, налегнаха да молят царското правителство да ги избави от тези притеснения и то с тази цел препоръча на черквата да свика едно събрание от православните народности, да се нареди един устав според нуждите на православното изпълнение, по който устав да се управлява, като да престанат вече злоупотребленията, от една страна, и оплакванията, от друга. Но черквата намери средство и в това да обиди българския народ, като докара работата тъй, щото на това събрание да присъстват само двама представители от българските епархии, когато всички други бяха гърци и работеха с цел, чрез този устав, да оздравят интересите на гръцкия народ в ущерб на българския. Представителите българи протестуваха, протестуваха и българските епархии, но тяхното протестувание не само не се взе во внимание, но не му се даде място нито в практиката да влезе.
Тогаз вече българите, отчаяни в непоправимостта на черквата, дойдоха до там, дето да я отритнат и да припаднат на цар[ското] правителство и да просят от него воля за възстановлението на черковната им самостоятелност.
Гърците изработиха своя устав и сполучиха да се потвърди от правителството, а за българите оставяха да се задоволят само с трошиците на тяхното благо, което вече придобиха, като се трудиха да ги примамят с някакви 15 на име, а никакви си на дело отстъпки. Българите се не поддадоха на това изкушение. Черквата издействува заточението на владиците, които бяха си взели за правдините на българската черква, но и това не можа да накара нито владиците, нито българския народ да се откажат от черковните си правдини и да се присоединят пак на гръцката черква под един такъв несъвършен и едностранен устав. Те, без да се вдават на чужди внушения, настоятелно молеха правителството да признае самостоятелността на народната им черква.
Но когато императорското правителство, в отеческото свое промишление за благосъстоянието на православното под скиптъра му население, виждаше за по-добреда не става разделение и предложи едно братско спогождение, българите не отбегнаха от това, но и показаха се готови и сами подадоха ръка на сбижаване, като изложиха своите искания с начин най-примирителен и сгоден за приемане. На черквата и това не бе поволно. Тя искаше да самовластвува над българите.
Когато пак по препоръчване на правителството се настани комисия от гърци и от българи да видят, да се споразумеят върху приемането на погодителните предложения, българите, и в това се показаха, че искат и желаят спогодяването, при решението на първата точка, като отстъпиха на гърците някои преимущества в избирането на патриарх. В решението по втората точка, за образуването на Св. Синод, българите не можеха и не могат да отстъпят, защото без това те остават пак в предишното си положение спрямо черквата, изложени на нейните произволи. Но пак и там показаха своето желание за спогодяване и сприятеляване, като се обложиха на ц[арското] правителство да приемат решението й, според както то отсъди.
Какво направиха гърците и гръцката черква за едно сближаване, спогодяване и сприятеляване с българите? Не това ли, дето за да запреварят пресъдното решение на парвителството, поискаха да сплетат работата? Събори сбираха, комисии правиха, палиха, смъдиха и най-подир, без да гледат и на убедителните думи на някои българ[ски] архиереи, там изкараха, щото си взеха и 15-те точки назад, и не самоче ни отказаха да имаме една народна черква в столицата, но поискаха съвсем да потъпчат и името ни, да се не чува името български народ.
Устави правят – нас ни изключват като парии. Отстъпки дават – не ги турат в действие и пак си ги вземат. Владиците ни заточват, черквата ни и народността ни не познават. Сега пък и своите устави потъпкват и произволно заплатите си повишават, и поддържането на своите обществени заведения осигурят, без да помислят ни най-малко за нас, за нашите особени нужди, когато смятат да ни натоварят да плащаме двойно, тройно и седмерично, от каквото си плащаме. Искат ни да бъдем братя, да бъдем чада, само пари да даваме и да няма от нас кой да попита къде се дяват и какво става.
Какво направяш ти сега, за да се сближиш. Да се спогодиш и да се сприятелиш с един народ, който не приема друго условие за сприятеляване, освен да те язди? Как се подчинявах на едно черковно правление, което иска само иго да има?
Но при всичко туй ний пак казваме и юнашки казуваме, че желайме сприятеляването, желайме спогодяването, но какво спогодяване можем да направим с едни хора, които нищо не уважават? На кое им да се уверим, че да им пристанем? Това питаме ний нашия събрат да ни каже.
Но само от честното правителство чакаме ний нашето спасение, на него само можем даверие да дадем. И само на неговото правосъдно решение да пристанем. Това е юнашкото наше казване.

Гайда, 1865г.
[1] Само мене в Търновската епархия седем пъти са ме запирали и от 7 места изгонвали, а други питайте тях да кажат (бел. П.Р.С.)

Прочети още...

РОДИНА

Де изгрява най-светливо
слънцето иззад гори?
Де разсява толкоз живо
месец сребърни зари?

Дали на чужбина?
Не там, о дружина,
но там – на родина!

Де цъфтят така обилно
китки ружи алени?
Де ли славей тъй умилно
пее сладки нам песни?

Дали на чужбина?
Не там, о дружина,
но там – на родина!

Де пак никне толкоз красно
цветето на любовта?
Де ся чува толкоз ясно
сладкий глас на верността?

Дали на чужбина?
Не там, о дружина,
но там – на родина!

Де нам толкоз драги, мили
биват нашите деца?
Де най-вече пълни с сили
биват нашите сърца?

Дали на чужбина?
Не там, о дружина,
но там – на родина!

Де всяк търси и намира
тези свидни хубости?
Де желае най-подире
да остави той кости?

Дали на чужбина?
Не там, о дружина,
но там – на родина!

Ах, родино! Ах, светиньо,
ще склоня л’под теб глава?
Ух, чужбиньо! Ух, пустиньо,
Ще л’ся от теб отърва?

Ох, тежка судбина –
тук аз да загина,
далеч от родина.

Прочети още...

ШАРЕНИ РАБОТИ

Чорбаджийска правда. На един чорбаджия кравата пробола друга една крава на някого си селянина. Селянинът отива при чорбаджията и му разправя за тази работа така:” Чорбаджи, едно нещо станало, ама ша прощаваш, не се връща. Моята крава пробола твоята и намерих я умряла на мястото, какво ще правим сега? Аз ша река, дето ще ходим да са съдим, да са потъкмим помежду си по-добре е, затуй кажи, какво ще ми земеш да ти платя?” “Ще ми купиш друга една крава, хубава като мойта, и ще ми дадеш глоба за кръвнина 200 гроша” – отсъдил чорбаджията. “Ама чакай, как рекох аз? – повтори селянинът. – Не е тъй. Твоята крава убила мойта крава и ако си право съдил, пада се да ми купиш друга крава, аз глоба ти не ща” “Какво – рекъл чорбаджията, – мойта крава ли пробола твойта?” “Хъ – реква селянинът, – тъй.” “Ама ако е тъй – казва чорбаджият, – то тогаз друга работа, аз не съм длъжен да ти дам нищо, защото твойта крава трябвало да се отбие от пътя на мойта крава, нали я види, че е чорбаджийска, що ще да се вре у нея.”

Производството на името чорбаджи. Между народа се говори, че турците, като минали най-напред в Европа и превзели България, били толкоз мирни и справедливи, щото никакво насилство не възприемали да правят на народа; ами дето се случало да минат и да кондисат, толкоз само задължавали домакина да им направи една горчива чорба – аджи чорба – и тогаз, дето обикновено кондисвали, та го карали да им вари таз горчива чорба, наричали го чорба-аджи. Туй било за много време, додето тези чорба-аджии се възползували от званието си, приучили гостите си да ядат баници и млинове, а горчивата чорба я оставяли за народа. Та от туй останало на чорбаджиите името. Затуй има и пословица: “Доде чорбаджият не яде глаголи-он-го (горчива чорба ли е, какво е), агата баница не може да яде.”

От тази между народа приказка се вижда да е басня. Чорбаджия в еничарските оджаци наричали тогози, който им варял чорбата, и то било една почтена служба, която си имала белега – една голяма лъжица. Отпосле туй взело да се дава като почетно название на тези от българите, които се намервали на правителствена служба. Но любопитно е това, че правителството като уничтожи еничарските оджаци и забрани за мюсюлманите злоупотребленията, които правяха те, този еничарски орден остана у българите и притежателите негови са и до днес притежатели и на еничарските насилия или зорбаджилъци. Затова и туй име днес по-право е да се произвежда от зорба, а не от чорба и да се казват зорбаджии, а не чорбаджии.

Гайда 1863г.

Прочети още...

СЪВЕТНИКЪТ И ГАЙДАТА

Няма вече България. Българите и от нея се умиха ръцете! Да спи сега гръцкият патрик; вълкът, който обикале полугаря му, прокуди се. Да разведряд чела балкапанските лордове, кучето, което лаеше да ги дразни и задява, подгъна опаш. Да се радва же и ликува всичкият лик на езуити и лазаристи, средостението на православната твърдина – Българските книжници, срина се стълбът на православието – Цариградски вестник падна, струпа се и той. Да тъжи само и да плаче читающата българска публика. Бледави и мъждиви ако и да бяха тези нейни светила, по-мрачно и по-тъмно е пак и без тях за нея.
България и Ц[ариградски] вестник, двамата тези верни приятели, уловиха се за ръка и възнесоха се от привременната сцена на българския народен живот; отидоха да се соединят във вечността със своите предшественици: с Любословието, с Българския известник, с Мирозрението, с Дневницата, с Дунавски лебед и с Книжиците. Зли, добри тези журнали, имането им от немането им беше по-добро, животът им от смъртта им по-сладък. Криво-ляво от тях се се чуваше по нещо за българите, за българската черковна работа, за която ги и подсещаха да мислят; но ето и те изчезнаха от българския свят и българската работа беше останала досущ глуха.
Но българската орисница не рачи да остави българската книжнина тъй изяловена. В същото време, когато тя погребваше едно от чедата си и склапяше очите на друго, роди се Советника, ето сега излязва на свят и Гайдата. Дано бъде честита майка им, на тях да се порадва за по-множко време. И те да се имат и обичат като брат и сестра. Ако и да няма таквоз сановито име както брата си смирената Гайда, тя не по-малко от него е одушевена от любов към доброто на българския народ и не ще пристане от да поддържа брата си в неговите предприятия, стига той да се не гнуси от нейното грозно име, да не отхвърля помощта й.
* * *

Два-три пътя става със сега как Советникът подмята, че гръцката патриархия интригувала да сплете българите и да опропасти народния черковен въпрос. Туй нещо го изповяда вече и Советникът, за нас не остава вече какво да речем. Едно нещо само ще попитаме брата си. Сега, като се примирят вече българите с гръцката патриархия, тя ще си мени ли козината да се остави от тези козни противо тях? Ще ги остави ли на рахат да се наслаждават на своите правдини, които ще сполучат? Ако Советникът е уверен, че гръцката патриархия ще влезе в правия път и от то насетне ще стане истинна доброжелателка на българите, то да увери и нас да се радваме и ний. Такваз надежда заслужава да се забравят миналите обиди, да се престане от да се подмятат несвършваните нейни към нас неправди и тихомълком да се чака блаженият онзи за нази ден на нейното покаяние. Ако ли брат ни и той като нас е уверен в противното, но по еднопричудливо пристрастие само продължава да бъде орган на примиряването ни с гърците, нека не ни се сърди, ако посегнем да му смъкнем от главата советнишкаат капа и му нататрузим наветнишката шубара. Гайдата и на брата си хатър не гледа.

Гайда 1863г.

Прочети още...

НАПОМНЯНЕ

Ето, Петко, остаряваш,
видиш, вече побеляваш,
гасне младий, буйний жар.
Нал усещаш и кръвта ти,
как ти казва толкоз пъти:
Петко, Петко, веч си стар!
Младините забрави ги,
цалувките остави ги,
не мисли веч за любов.
Да посрещаш с черна жалост
горчивата тежка старост,
отсега бъди готов.
Теб песни ти не приличат,
нето китки веч та кичат;
минаха са младини!
Нине гроб ти приближава,
нине смъртта призовава,
нине тежки старини!
Бар отсега приготви са,
от света веч отречи са,
сбогом, сбогом му кажи.
И кат мислиш старостта си,
за разтуха на скръбта си,
ти сълзите задържи.

Прочети още...

ИЗВИНЕНИЕ

Ба, какви сте вие луди,
то е челяк да са чуди
с този вашът глуп совет!
Санким, като побелявам,
има л’нещо да менявам?
Та що има от бял цвет?
Бяло й бялото кокичи,
но го сяка млада кичи,
по глава си го реди.
Пак е бяла драга ружка,
но бере я мойта дружка
и я туря на гърди.

Йощ цветя и други бели,
колкот ищеш нацъфтели
и природата красят.
Та и мойте косми зле ли й,
Дет са рано побелели?
Бурен жар те не гасят.
От любов ма не лишават,
на цалувки не додяват;
що казвате, че сум стар?
Йощ кръвта ми е гореща
и сърцето ми усеща
пръвния младежки жар.

Побеляват ми космите,
но заякват ми костите,
а и то е един дар.

Затова и да белея,
от да любя и да пея
ази няма да се спра.

Щото колкот побелявам,
толкоз повеч либав ставам
и ща либя, дор умра.

Прочети още...

ПЕСЕН НА ПАРИЧКАТА МИ

Ах моя царице,
сладка гълъбице,
сирота, горкана,
ти сама остана!
Други ти другари,
коя както свари,
изскочи, отиди
други свят да види.
Твойто мило братче,
сетнето петаче,
сега преди малко,
оплаках го жалко;
и то ма остави,
и тебе забрави.
Сега ти, горчица,
сама си самица;
цяла си сирмия
у празна кисия,
вардиш ти стените,
смишляш дни честити.
От други попарен,
на теб благодарен
за твоята верност
и достопримерност
похвала ти пея:
стихове ти лея:
– Радвай се, парице,
всесилна царице!
Зарад теб, парице,
зарад твойто лице,
що работи стават!
Царства и престоли
зарад тебе шават,
секи теб се моли,
тебе жертви коли.
Господ та не прави,
пак та секи слави:
блажена, честита,
цял та свят почита!
Ти на бой си дребна,
но си най-потребна;
няма си, безгласна,
но и тъй прекрасна;
слаба си, ухилна,
но и пак всесилна!
Вселена поклащаш,
сичко преобращаш,
земята раздигаш
и небето стигаш.
Нищо дарба нямаш,
пак звездите снемаш.
Радвай се, парице,
всесилна царице!
Ти патрици прогласяваш,
ти попове осветяваш,
ти безумни умъдряваш,
ти и старци подмладяваш,
ти и грозни разкрасяваш,
ти си, дет света управляваш!
И какво ти не направяш?
Родения за мотика
поставяш го ти владика,
направяш го и патрика.
Недостойния чрез тебя
висши длъжности обсебя.
Сичко с тeб са лесно върши
и затуй та секи търси.
Женско, мъжко теб обича,
старо, младо, след теб тича.
Мирски бил или духовен,
прост ли, частен ил чиновен,
първо и първо за теб пита,
че тъй длъжност изпълнява:
тебе тачи, теб почита
и на тебе се надява,
ти на сички господар си!
Зарад тебе патриарси
дозволяват, разрешават,
законите изменяват,
тайнствата препродават.
Зарад теб архиереи
пленят света кат злодеи.
За теб хитрите кадии,
както щат, лепят шарии.
Зарад тебе дипломати
работят с лъжи рогати.
Зарад тебе чорбаджии
стават страшни ееджии
и търговците, кярджии,
стават чудни айнаджии.
Зарад тебе и попови
измислеват молби нови.
Зарад тебе говедари
(по брадите докторати)
показват се кат лекари,
от Европа упознати.
Зарад теб са принуждени
и простаци неучени
философи да с’обаждат,
от Европа че дохаждат.
Зарад тебе моми млади
земат старци белобради.
Зарад тебе хубавици
земат мъже хухловци
и ергените вдовици.
Ах, за теб са унижават
някои вяра да меняват
и родът си да продават,
живот и душа затриват,
само тебе да добиват!
Други са светци приструват,
бога ради се хортуват,
тез са постници показват,
а онези слово сказват,
проповядват, поучават,
само теб да получават.
Други, виж ги, любородни,
безкористни и свободни,
за ученье предстояват
и газети сочиняват –
уж парите не обичат
и за обща полза тичат;
и то сичко, що са трудят,
тебе в джобдже как да гудят.
Други пишат и превеждат,
гладки стихове нареждат,
пишат смешни календари,
трупат лъжи със товари,
се за тебе, о парице,
о всесилная царице!

Прочети още...

СРЕЩАТА МИ С КЪБРЪЗЛИЯТА

Сам аз не съм имал случай да се срещна с него насаме, но като представител на Търновската епархия на два пътя имах случай да се представя пред него – веднъж с доктор Чомакова и не помня сега кой беше, но или бе дядо Христо, старият Търчилеща, или бе хаджи Гюрооглу от Самоков. Ние ходихме в дома му на Гьоксу, когато той подир велик везир, какъвто бе станал подир обиколката си по България, и във времето на когото беше се подало на 1856 първото онова прошение на българите за отделянето им от гърците под особено духовно началство. Сега той не беше никакъв, но взело бе да се поговорва, че може да стане пак велик везир, и ние счетохме за нужно да го наобиколим, да го позапознаем с днешното положение на въпроса ни, да поизпитаме неговите наклонности и ако е възможно някак, да го попредразположим в наша полза. Той ни прие доста вежливо за един фанатик турчин с предубеждения и бивш велик везир, говорихме доста за състоянието на раите в Турция въобще. Той се жалуваше, че турците, управлявали повън, не доразбират положението си, но мъмреше силно и на младите българи, които, ходили или неходили по Европа, и дошли тука да живеят в турско и искат да живеят като в Европа, и казваше, че ако има някой да развали държавата, то са тези хора, които нямат една определена задача и не знаят какво им се иска. Наспущали бради кюлханетата му недни и какво е това – вижте ме, аз съм европеец.
И че може ли този, който те е вчера бил, днес същият да те признае за равен с него, да ти прави тилтифи и да разсъждава с тебе по работите на управлението! Почакайте поне да измрат тия, които са си научили ръката да ви бият, и тогаз с онези, които не са могли да употребят на практика тази старата теория, и с тях се мъчете да се споразумявате, инак е нафиле. После от тези и таквизи едни разговори той ни запита отде сме, защо сме дошли в Цариград и какво правим тук, ще седим ли и ще се бавим ли. Ние му тогаз казахме, че сме дошли и сме тука като представители от градовете си да се плачим от владиците и да молим правителството да ни избави от гръцкото духовенство.
– Хъ, каже, вие сте дошли демек по политически работи и хеля ходите все подир оназ работа, за която ваши някои бяха подавали прошение, когато още бях велик везир. Вие добре ще сторите да си идете на вилаетеца си и там да видите какво можете да напрравите да се поминувате добре с комшиите си, с господарите си и като дойдете да се споразумявате с тях, както би трябвало, тука, в Цариград, е лесно; правителството, което всякога иска доброто на поданиците си, ще направи онова, което изисква времето и което наспоред времето може да стане. Аз не обичам хора, които се месят в политика, и не струвам хас от хора, които каращисват миллет ишлери да говорят в името на един народ. Това ми никак не е по волята. Аз защо обичах старите ваши бегликчии – продължаваше той, като се обърна към Чомакова, – те бяха добри хора и бяха умни хора, гледаха работицата си, кефеца си, дохадяха тука, продаваха овните си, вземаха ни паричките, па си отиваха; такива миллет ишлери не каращисваха, най-много да се понамесеха да поискат нещо за градовете си, кой отдето е, или за някое село някоя черква или манастир, или друг някой хайрат да направят и аз съм им много предоставял и пригодявал да сполучат желанието си. Ама те бяха умни хора, знаеха какво правят и какво искат. Те не се караха с гърците и ако нейде някой владика направеше нещо, което не прилягаше на сана му, те ще ни го подметнат само: таквоз и таквоз едикой си кира кешиш направил, ехалито това не може да го понесе, но на туй вие му търсете чарето. И ние каквото правехме, правехме с караказана тук, на онзи владика му давахме пътя оттам. Ето защо аз не мога със сегашния свят да уйдисам. Ей го на, ти си добър челяк и от добър сой си, аз познавам брата ти и го обичам, ама тебе как да обичам, като си си оставил работата, та си ходил да се рееш по Европа, станал си хекимин, спуснал си брада, та и хекимлика не си гледаш, ами си дошел да се бъркаш в миллет ишлери, ето защо аз не струвам хас от таквиз хора и не мога да те обичам, както обичам брата ти.
– Ефендим – каза Чомаков, – и брат ми, който е толкози добър, и той сега иде викан тука да се съди с тамошния наш гръцки владика, защо дал уж страната на българите и не оставял гърка владика да прави с тях каквото ще.
– На бас се хващам – отвърна Къбръзлията, – че брата си ти си го извадил от глава и си го пъхнал в таз беля, и добро няма да пати. Ето защо аз казвам, че държавата ни ще я развалят ей таквизи като вас, които ходят по Европа и дойдат тука, па се вземат да каращисват работи и не знаят какво да правят.
– Ефендим – поех приказката аз и казах, – вие не знаете до какво безобразие са дошли напоследък гръцките владици и какво те правят с нас българите – не ни дават да се учим по езика си, непрестанно ни хвърлят ихчири и ни клеветят пред правителството да ни правят омразни, излагат по-първите ни хора на злострадания, за да могат да събличат раята както щат. Това е една въпиюща неправда, която ни правят, и ние не можем да се не оплачем, и правителството не може да ни не послуша и да ни остави занапред пак тъй да си ни мачкат, както щат, в интересите на правителството е най-подир да разгледа…
– А бе холан, вий сега ще ни учите на интересите на правителството, като че ли ние не знаем кое е в интересите на правителството. Ходили сте по Европа, напълнили главите ви с дим и сте дошли после тука ум да ни учите и нас, и народа, та ни разбърквате и този ум, който имаме, та не знаем какво да правим.
– Аз, ефенди, в Европа не съм ходил – отговорих, – ни до половината Дунав не съм прегазил.
– Хъ, яли аз не видя, че ти брада нямаш, па и барбети ала руса не си смеел да си спуснеш. Ама даскал някакъв не си ли бил някъде? Начел си се, види се, с такива европейски боклуци, па и ти по тях ум ще ни даваш.
– Даскал съм бил и съм – отвърнах, – но никакви европейски боклуци не съм чел, защото никой европейски език не зная и не познавам, освен що зная малко гръцки. Но на видено село колаъзин трябва ли! Неправдата, която ни правят гърците, не е скрита и не можем да я не видим и да се не оплачем, и кому другиму можем да се оплачем, ако не на правителството си, което е длъжно да ни изслуша и да помисли върху това, как би било по-лесно и възможно да се премахне това зло, което е във вреда на цялото население, а може би не е добро и за държавата.
– Чак дотам ти не ходи, по-наблизо гледай. За доброто на държавата ти недей има грижа, там има кой да се грижи. Но работата тука ето каква е. Защо нямахте по-напред тези оплаквания, ами сега, откак се подигнахте вие, таквиз даскал парчеларъ и Европа баши бозукларъ, подигнахте врява… и искате да се делите от гърците!
– Ефендим, тази мараза наша с гърците не е нова, тя е стара. Ние затова сме се маразили с гърците още отдавна, пред да дойдат турците в Европа да завоюват и нас, и тях и да решат този въпрос с победоносната си сабя и да ни подчинят силом на тяхното преимущество в църковно отношение. И ние сме били нещо 400 години под тяхно иго в отношенията на черквите си и на вярата си; в това време ние сме чели, учили сме се гръцки и не сме им се противили на нищо до самата завера, когато се повдигнаха те против царщината, искаха да увлекат и нас в тази борба. Мнозина се и увлякоха, но намериха се пък и таквиз някои хора, които сбутаха народа и не го оставиха да го водят гърците за носа, па народът взе да му се дава да разбере, че ние не сме гърци и не трябва да се водим подир гърците. Но това не можеше отведнъж да проработи, защото беше много заглъхнал народът и не можеше отведнъж да се окопити. От хиляда 840, откак излезе хатишерифът, българският народ в надежда на правдините взе да се обажда по-височко в тази мараза, явно взе да иска български владици. Гръцките владици повън подпомагаха ги от патриаршията, та взеха по-деятелно да се опират; подкачаха да преклоняват и правителството на своя страна, като ни оклеветяваха кога както им прилегне и гледаха все как д задушат…
Най-подир дойде 1856 година и издаденият хатихумаюн, в който изрично се оказа, че всякой народ по езика си… и ние на това основание излезли сме днес наяве и искаме разделението ни от гърците.
– Аз не съм можал досега да проумея какво искате вие и от кого го искате и защо искате да болите главата на правителството. Ако е черковна мараза, разправяйте се с патрика.
Тогази пое приказката доктор Чомаков и горе-долу в този дух, както напоследне аз говорих, разви темата и му разправи по-подробно за течението на въпроса.
– Аз и подир това – каза Къбръзлията – не мога да се осветя в този въпрос, не мога още добре да разбера в какво се състои вашето искане…
Но каквото и да е то, и право да имате, вие едно бъркате, че много бързате. Вие, както разбирам аз, искате с едно порутване да съборите една бина (здание) от 400 години. То не може тъй. Каквато и да е неправдата, която ви е станала, наш ли е кабахатът, ваш ли е, ама то станало, една власт е то, караказанска власт, но тя е власт утвърдена от времето и току-тъй, бир текмейле, тя не може да се събори, а още повече, когато е руханиджес и корените й биват много дълбоки и не се видят, не личи де да копаеш, за да го изкорениш по-лесно, и не можеш да го поклатиш в опасност да не падне и да те затисне. Знаете ли вие какво нещо е туй Караказан, на трикхане що го казват, и каква сила има той и сега? Знаете ли, че и днес, ако един карабашин от тях, като наметне онуй черното, дето го турят на главите си, та кога дойде в Паша капия, цялата Паша капия затреперва от него, и вярвайте ме, алим, аллах трепери, ви казвам. Вяра е туй, толкоз народ влече подире си. Такваз една рана да отвориш на правителството не е шега.
– Та ние, ефендим, това искаме, да дадем на правителството да разбере, че не е ни толкоз страшен, ни толкоз силен Караказан днес, какъвто е бил преди време. Неговата сила е била в нашето мълчание и потаяване, в нашето с него дружене и съединение и той тази си сила опита против правителството и остана излъган и днес не е… Неговият народ се отдели от него и го отритна; на това се домогва днес и нашият народ. Днес няма народ подире му, няма и сила, той плаши с нас, а ние не сме с него и това искаме да стане явно, че ние не сме с него и не можем да бъдем с него.
– Може и тъй да е, но как аз мога да повярвам тебе или тогоз и оногоз. Вие учените (ходжакян) вяра нямате, за вас е лесно да се отметнете не от Караказан, ами и от господа, и от пророците му, но кой слуша вас! Я да видим какво мислят онези вашите каракалпаклии – дали подир вас ще вървят, или подир карабашите ваши. Тука има свят, има грехове, а там има рай, има мъка и колай не се решава всеки да отиде в джендема, като знае, че и джениетът, и джендемът са в ръцете на карабашите. Но както и да е, аз ще се позанимая с този ваш въпрос и ще видя да го изуча по-добре; той става някак по-интересен за мене – като ни даваше с това да разумеем, че твърде много сме приказвали и време е вече да си ходим.
– Ефендим – каза Чомаков, – вие се поразговорете по този въпрос с Фуат паша и с Али паша, те, ми се чини, да са по-добре осветлени, защото и повечко сме приказвали с тях.
Той се някак счумри, като чу имената на тези лица. Ние бяхме станали на крака, за да си ходим. Той помълча и после зина, та каза:
– Не мога аз и от техните глави ум да взема, и те са Европа маймунларъндан, и те са се научили с огледала да оправят, тъй се държава не оправя. Тях ако слушате, вие няма скоро да видите отърване от Караказан. Те лъжат.

Прочети още...