ОУ "Петко Рачев Славейков" гр. Варна

Категория Петко Рачев Славейков

ВРЪБНИЦА

Пристигна пролет радостлива,
приятен ветрец тихо вей;
ни мраз, ни ранина мъглива,
а слънчицето топло грей.

Дечица, вейчици кършете
за цветний празник Връбница,
до го посрещнем пак със цветье –
а със нажалени сърца.

Осанна вишнему възпейте,
славянски в робство синове,
и с кървави сълзи облейте
срещалните си цветове.

Прочети още...

СПОМЕН

На запад слънцето трепти, едва гори
и в огнени вълми мъждее.
Усмислен месецът занича през гори
струите си как Етър лее.
Заспало все и пусти речни богове,
едвам е чут, като чуртят водите
и вятърът като люлей горите
и шепне с листовете.

Сам тука по разбъчканите камъни
на таз огромната направа
пълзя и мярка ми се между тъмнини
следа от миналата слава:
съсипани стени, обрасли трапища,
палати срутени, с земята уравнени,
твърдини мъховити, църкви запустени,
с зарити гробища.

Вред тишина, мълчанье мъртво в тез места,
едвам едно възпоменанье
живей и ме вглъбява в сладостна мечта,
за да пригледвам със мълчанье
там, там, където е обрасло с буренак,
где вятърът люлей пусналата коприва,
где месецът насилам зарите си впива
под дребний камънак.

Там някога юнак, от битви уморен,
в дома от старина оставал,
изпращал сина си на бой и ободрен
своята сабя му подавал.

Прочети още...

КАНАРЧЕ

Млъкни, канарче, у кафез,
не пей ми песен сладкоречна,
напомня ми тъжовно днес
станалото в страна далечна!

Напомня ми за у домя
твойта песен сладкогласна,
гласа на минала мома
в среднощ, пред месечина ясна,

когат’ с разплетена коса,
пред нашто сетне разделенье,
сълзлива бършеше роса
и опрощаваше се с мене.

Забравил бях я аз на час,
но ти запя и как в почуди
направи сходство с нейний глас
и в мен тъги разбуди.

Прочети още...

ЧУЖБИНА

Далеч от мила бащинина,
от драго първо либе,
на тази чужда земя
разтуха ми не иде.

Ах, весела е пролетта,
приятно е времето,
но тъмен е за мен света
и тъжно ми сърцето.

В гората славей като пей,
на жалост отговаря
и тихий ветрец ако вей,
сълзите ми събаря.

Шумливи, росни ветрове
тъги не разпиляват;
градински, полски цветове
не ме развеселяват.

От тукашните красоти
една не ме привлича,
към тях сърце ми не лети,
не мож да ги обича.

Прочети още...

НОЩ

Гор от млечно небо
нежната луна
тихо озарила
нощна тъмнина.

Виж, звездите греят
с ясна светлина –
долу по земята
редом тишина.

Птиците заспали,
всичкото мълчи,
незапирний чучур
излека ручи.

По цветя росата
бисерна лъщи,
ветрец по гората
тихичко шумти.

Върховце привеждат
крехките елхи,
месеца здрависват
нежните треви.

Тиха нощ, прекрасна,
с хладна ведрина,
колко си приятна
с бледна светлина…

Ти повърхност земна
либаво сребриш,
сърца подгорчени
сладостно тешиш.

Прочети още...

СТАРА ПЛАНИНА

Изгрея нощната ламбада,
сребри дълбоките долчини светлина,
повей, повей, вечерная прохлада,
белей са ти пред мене, Стара планина!
Към Дунав долу на полето
съзирам аз, мержей се росна равнина.
Ах, споменът за нейната хубавина
влече и мами ми сърцето!

Замокриха ми сълзи по страни,
душата ми кипи, примира,
познанници мечти около мен се сбират –
припомних любовта на предните си дни.
И мъки и тегла, приятност и отрада,
от жалби и надежди пуста празнина,
повей, повей, вечерная прохлада,
белей са ти пред мене, Стара планина.

Прочети още...

ПРОМЯНА

Тъжен съм сега… напразно
вий за туй гълчите мен,
аз бях весел с сърце ясно,
като слънце в младий ден.

Драга бе на мен зорница,
тихий чучур на лъка,
в тъмний вечер глас от птица
и прохладна ведринка.

Любях, що е сърцу мило,
ако злий разсъдък спи,
но ми либе изменило
и сърце ми не търпи.

Сичко мина и напразно
диря миналите дни.
Ясно небо ми ужасно,
драги – нощни тъмнини.

Мили – облаци бухлати,
ако силен дъжд ручи,
ако вятърът крилати
прах развява и бучи.

Прочети още...

На нощта си ясен месец

На нощта си ясен месец,
на денят си светлина,
като твойта хубост, пиле,
няма друга ни една.

Ангел ли си от небето
че на хубост си сама,
на жените си корона
и царица, и мома.

Първо и първо кат те видях,
в огън пламнах сиромах,
от тогази и досега
де съм, как съм не познах.

С теб сънувам, с теб бълнувам
и въздишам от сърце,
тебе мисля, тебе диря,
теб простирам аз ръце.

И в смъртта си, душо мила,
и на гробните врата
пак твоето сладко име
ще да шепна със уста.

Прочети още...

ГОРИ

От планинските рътища водица
снежлива ниско като че пълзи,
облива бледовръхлата тревица,
каквот’ горещи кървави сълзи
гърдите на злочеста удовица,
кога прегръдва дребни си дечица.

Гори посърнали и меланхолни,
вий, голи, бледни като болни,
безвиден като зажумял мъртвец,
люлей се тук-таме сам сух листец.

Оплаква ветер вас, бучи, нарежда,
но вий не тъжите, у вас надежда.

Студените вихрушки есенни
събарят жълтите ви листове,
но пролет прозябателна с зелени
и пресни пак облича ваште върхове.

А человек като побелей в гроб слиза,
да чака срок, обвит у гнойна риза.

Речете ми, речете, о любезни
гори, защо тъй младостта ми чезни
без да са връща, както ваш разцвет,
на пролет дважди в този бели свет?

Прочети още...